Сплетните и клюките са най-древния вид устно творчество, което днес наричаме модерно повествование, т.е.съчиняване и разказване на истории.

Човек е така устроен, че за него е жизнено важно да узнае нещо за другите, да каже нещо за себе си, да привлече вниманието на околните, за да се почувства значим.

Дори и необщителността е начин да предизвикаш внимание у другите и да се откроиш между хората.

Да бъдеш особен и важен, е нашият най-голям двигател във всичко, което правим в живота си.

Нужно е тази мощна енергия да се насочи в по-спокойно и мирно русло. В противен случай може да се стигне до нежелани резултати, както в една от древните притчи.

По време на разцвета на Древна Гърция в един от храмовете се случило нещо ужасно. Една нощ някой бил разбил статуята на Зевс. Всички жители били объркани, те се страхували от отмъщението на Боговете.

Градските глашатаи призовавали по площадите престъпникът да се яви незабавно пред лицето на старейшините, за да понесе справедливо наказание.

Престъпникът изобщо нямал намерение да се показва. След една седмица била осквернена още една статуя. Появило се предположение, че извършителят е луд.

Поставили стражи в храма и накрая осквернителят на статуите бил хванат.

Попитали го:

– Знаеш ли какво те чака?

– Да, – весело отвърнал мъжът. – Смърт.

– Нима не се страхуваш да умреш?

– Страхувам се.

– Тогава защо направи всичко това, щом си знаел, че те очаква смърт?

Човекът дълбоко въздъхнал и казал:

– Аз съм никой. Цял живот съм бил незабележим. Нищо не съм направил, за да се отлича от другите, защото не знаех какво мога да направя. Исках да направя нещо, чрез което хората да ме забележат и да ме запомнят.

Той замълчал малко, а след това добавил:

– Истински умира този, който е забравен. Смъртта за мен е приемливо заплащане за такова безсмъртие.

И днес всеки се стреми да извърши нещо забележимо.

Всеки човек има някакви творчески способности. А творчеството е най-подходящия начин да станеш значим за себе си и другите.

За това позволете на тези ваши способности да се реализират.

Доброто обучение е полезно нещо, но то не разкрива изключителните способности на децата. Напротив, в редица незабележими ученици често се скриват деца с нестандартно мислене, а понякога и истински гении.

Известният руски учен Дмитрий Менделеев се е родил в многодетното семейство на един гимназиален директор. Той бил най-малкият в семейството, седемнадесети подред. Някои от неговите по-възрастни братя и сестри  починали още в ранната си детска възраст.

В първите гимназиални години за Менделеев ученето не било важно. В бележника му често се срещала оценка „посредствен“.

Младият Дмитрий бил с жив темперамент и бил против „зубренето“. За това не обичал часовете по латински и Закон Божий.

Според собствените му признания, към класическото училище той изпитвал отвращение за цял живот.

Все пак, това не му попречило добре да завърши училище и да постъпи в Педагогическия институт в Санкт Петербург.

В първия курс на института по всички предмети, освен математиката, Менделеев получил оценка „незадоволителен“. Това можело да се обясни със слабото му здравословно състояние, разстроено от климата в Санкт Петербург. Това била причината често да отсъства от занятия.
Но това не попречило на успехите му в бъдеще.

Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.

Ако отидете на старото Нортамско гробище в Америка, посетете непременно гроба на Дейвид Брейнард и близо до него стоящ гроб на Еруса Едуардс, която той много обичал, но двамата не доживели да се оженят.

Какви надежди, какви очаквани за Божиите дела са отишли в гроба с измъченото тяло на младия мисионер. От делата му не било останало нищо, освен спомена за него у десетки мургави новопокръстени индийци.

Старият пуритан Джонатан Едуардс, който се надявал да приеме Дейвид Брейнард  за свой син, събрал разкази за живота на младежа в една малка книга.

Тази книжка прелетяла океана и попаднала на бюрото на студента от Кеймбриджкия университет – Хенри Мартин.

Бедният Мартин! Защо е трябвало толкова образован човек, с такива блестящи способности да жертва живота си на мисионерското поле сред индийците?

Какво е придобил, когато се е връщал в къщи от Индия с разбито здраве?

Влачейки се по северното крайбрежие на Черно море, стигнал до един изоставен двор. Тялото му изгарящото от висока температура се гърчело върху прохладната земя. Там умрял съвсем сам.

Защо е било всичко това?

От преждевременния гроб на Брейнард и самотния гроб на Мартин, далече от бурните води на Черно море се родила благородната армия на съвременните мисионери.

Елена има двама братя. Единият от тях Алекс е аутист. Тя споделя, че по поведение той много се различава от другите деца.

Алекс е растял пред очите на сестра си и тя не е забелязвала тези негови особености. Но други хора, когато разберат, че брат ѝ е аутист, странят от него.

– Аз не смятам аутизмът за заболяване, – казва Елена, – по-скоро е обратното. Много хора с аутизъм се отличават с своеобразен начин на мислене и имат ярко изразени способности.

На Елена винаги ѝ е весело с Алекс. Всички, които се запознаят с него, могат да поиграят с него на „догонване“.

Той е прекрасен брат, според Елена и по своему изразява любовта си.

Много хора, които срещат Елена и Алекс се опитват да разговарят с момчето. Вижда се искрена усмивка не само на устните на Алекс, но и на хората, които контактуват с него, а това е добра новина.

Елена очаква, че в бъдеще брат ѝ ще постигне много, ще стане творческа личност и всеки ще може да общува с него.