Можем да станем християни само веднъж в живота си, когато се покаем за извършените грехове и повярваме, че Христос е изработил нашето спасение.

Но да бъдеш християнин е ежедневна и непрестанна задача. Това е непрекъснато действие на покаяние и вяра, процес на превръщане от греха към нов живот в Христос чрез силата на Светия Дух.

Макар че вече сме се обърнали и Бог вече живее в нас, нашата стара природа е все още жива и „рита“.
Истинските ни желания все още се опитват да поставят нашето аз над Христос.

Не е лесно да подчиним желанията си на волята на Христос, но когато успеем, ние чувстваме огромно облекчение, защото вместо постоянно напрежение и безпокойство, ние намираме хармония с Бога.

Когато дойдеш при Христос, не обръщай внимание на чувствата. Не те спасяват чувствата, а Христос. Чувствата идват и си отиват, но Христос остава до века.

Значение има само факта„ че Исус Христос умря за твоите грехове и възкръсна. Ако Му посветиш живота си, ти получаваш от Него прощение на греховете си и спасение.

В Библията се казва: „Бог ни е дал вечен живот, и че тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот“.

Бог ви е дал това обещание и Той няма да ви измами. Но чувствата могат да ви измамят. С тяхна помощ сатана може да ви убеди, че Бог ви е оставил или че сте загубили спасението си.

Но помнете какво е казано за сатана: „В него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“.

Много по-щастлив ще бъдеш, ако основаваш вярата си на Божиите истини, а не на чувствата.

Обикновено се смята, че жителите на западните държави, освободени от съветската армия от фашистите, са неизказано радостни от спасението им от хитлеристите. Но такива ярки настроения не са царували навсякъде.

Според спомените на поета фронтовак Дейвид Самойлов, в източната част на Полша жителите гледали съветските войници с „предпазливост и полувраждебно“. При възможност се стараели да се обогатят от красноармейците.

Съветските жени не ходели сами на улиците на полските градове, за да не се натъкнат на неприятности.

В Унгария местното население много често нанасяло на съветските военнослужещи коварни удари в гръб.

Както си спомня ветеранът от Великата Отечествена война поетът Борис Слуцкий съветските пияните войници и офицери унгарските селяни ги отмъквали един по един и ги удавяли в силажните ями.

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

 Това, че Господ е моята светлина и моето спасение е факт. От какво ще се боя?

Ако не можеш да се довериш на един Всемогъщ, Всезнаещ и Милостив Бог, Създателя на вселената, тогава към кого ще се обърнеш? Голяма е радостта ни, че можем да му се доверяваме!

Бог наистина може и иска да ни спаси от всякакви беди. Той ни дава сила да устоим на греховните изкушения, които отделят човека от Бога, Който горещо обича всеки. Дава ни смелост и мъдрост, които ни помагат да издържим всички неприятности.

Какво те плаши? Неуспех? Отхвърляне? Болест или заплаха от смърт? Неувереност в бъдещето?
Каквито и да са твоите страхове, помоли за помощ Бога и Му се довери.

„Господ е светлина моя и избавител мой; От кого ще се боя? Господ е сила на живота ми; От кого ще се уплаша?“