Многото дъждове, които ни заливаха изобилно, отдавна бяха спрели кранчето си. Наближаваше жетва и естествено се очакваше да бъде непоносимо горещо.

В такива дни хората бягат към планините или във вилите си закътани в някоя гориста местност.

Васил Петров бе вече се отегчил от градския живот и бързаше към малката си къщурка построена върху половин декаровия парцел, в подножието на планината. Надяваше се на зеленина, свеж въздух и много приятни мигове на отдих.

Когато спря пред дървената порта и импровизираната ограда от тел и колове, го заля разочарование и болка.

Неговите цветя пред едностайната сграда бяха увехнали и потънали в гъст все още зеленеещ се буренак. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му:

– Горките цветя! – изстена Васил. – Не е имало кой да се погрижи за вас.

Изведнъж в мислите му се появи прашна книга, на която едва се различаваха някои от буквите ѝ отпред. Той веднага я позна. Това бе Библията.

– Но защо е толкова прашна? – попита се сам. – Явно собственикът ѝ не знае стойността ѝ, но ако започне да я чете…. „Тревата съхне, цветът вехне; но Словото на нашия Бог ще остане завинаги“.

В съзнанието си Васил видя множество ръце, които се протягаха към Библията.

– Има толкова много хора, които искат да имат тази ценна Книга, – каза си той. – Да им изпратим нашите прашни Библии или …… по-добре да ги отворим и да започнем да ги четем. Всеки нейн екземпляр зове: „Прочети ме!“ Четейки я ние очистваме праха, натрупания грах, в душата си.

Не позволявайте на Библиите си да прашасат. Четете ги, задавайте въпроси върху прочетеното, разсъждавайте. Това е явно предизвикателство отправено към всеки един от нас, който е приел да се нарича християнин. Какво чакате, чувството за вина от действащия грях в живота ви, да господства над вас ли?

Тъмно и смутно време. Авторитетът на Католическата църква бе спаднал поради злоупотребите, корупцията и невежеството на духовенството.

Сикст IV  бе първият папа по това време, който лицензира публичните домове и наложи специален данък за духовниците, които издържаха любовница. Той въведе и продажба на индулгенции за вече починали хора, като по този начин откри неизчерпаем източник на несметни богатства.

А Александър VI бе един от най-противоречивите папи. Баща на седем деца, сред които са Лукреция и Чезаре Борджия, родени от две различни любовници.

Небето се бе намръщило и сиви облаци пъплеха по него, но пред пред продавачът на индулгенции имаше голяма опашка.

Дойде реда на богато облечен мъж, истински джентълмен, който попита продавачът:

– Колко трябва да платя, за да отида на Небето?

Продавачът погледна ценоразписа си и назова малка сума.

– А за да бъда от дясната страна на Бога? – продължи да пита непознатият.

Продавачът съвсем не се смути, погледна отново в книжата си и назова напълно невероятна сума.

– А колко ще ми струва да попадна в ада на най-хубавото място? – въпреки отегчените чакащи джентълменът отново зададе поредния си въпрос.

Продавачът се обърка, но за да не се издаде, назова сума от няколко монети. Тогава непознатият бръкна в джоба си, извади коженият си портфейл, който беше препълнен, подаде го на продавача и каза:

– Добре тогава, купувам целия ад.

Продавачът възхитен от удачната сделка, бързо написа на купувача разписка за покупката на целия ад.

След това „собственикът на ада“ направи няколко крачки, застана на средата на площада и извика към тълпата:

– Можете да се разотивате вече. Аз вече купих целия ад. Там вече никой няма да бъде допуснат …..

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.

Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.

Фирмата бе доста популярна. Беше взела надмощие и на пазара. Печалбите ѝ за една година бяха милиарди. Собственикът на фирмата Радостин Добрев се ползваше с голямо доверие. Хората го уважаваха, най-много заради честността му.

Веднъж допусната грешка във фирмата доведе до загуба на два милиона долара. Медиите се надпреварваха да отразяват по всякакъв начин този провал.

Служителите на фирмата избягваха да се поглеждат. Бе секнал и всякакъв разговор. Всички трепереха.

– Кого ще уволнят сега?

– Кой ще опере пешкира?

Светослав Първанов бе извикан при шефа. Останалите си отдъхнаха и се зарадваха, защото бяха се отървали. Всички предполагаха, че Първанов е нарочената жертва за поражението.

– Божичко, – прошепна една колежка след него, – та той има три деца и болна жена, точно него ли намери да маха?!

Пребледнял Светослав влезе в кабинета на Добрев, който в това време пишеше нещо.

– А, Първанов, седнете, – покани го шефа. – Свършвам и ще поговорим.

Първанов седна на края на стола и застина като статуя.

– Мисля, че вече сте чули за нашата загуба? – каза спокойно Добрев, след като привърши. – Много мислех върху това. И преди да поговоря с теб, за да обсъдим този въпрос, си нахвърлих няколко бележки.

И Добрев подаде един лист на Светослав. На него пишеше: „Точки в полза на г-н Първанов…“

В дълъг списък следваха последователно достойнствата на Светослав. Бяха описани и три отделни случаи, при които Първанов бе предложил правилно решение, което бе помогнало на фирмата да спечели не малка сума. Доходите от тези решения надминаваше многократно стойността на допуснатата грешка сега.

Светослав погледна недоумяващо шефа си и се приготви да чуе присъдата му:

– Като взех в предвид тези три предложения, които сте дали преди, реших да не ви съдя за сегашната грешка, а по-скоро да ви поощря. Глупаво би било от моя страна да загубя такъв ценен кадър.

Двамата се засмяха и си подадоха ръце.

Случилото се въодушеви много Първанов и в последствие, той допринесе много за фирмата. Това беше много важен урок не само за Светослав, но и за всички служители във фирмата.

Хора сме и грешим. Затова ако някой не успява, не изсипвайте поток от гневни думи върху него, а вижте, каква прекрасна възможност ви се открива, за да го насърчите.