Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Двете близначки Ева и Мириам бяха набутани в една кола и ги изпратиха в Аушвиц. Двете момичета повече не видяха семейството си, защото то бе откарано в друг лагер.

Близначките още първия ден попаднаха в лапите на д-р Менгеле, известен като „Ангелът на смъртта“. Въпреки всичко те оцеляха.

Години по-късно Ева получи писмо, в което се казваше:

„Аз съм внук на д-р Менгеле. Отвратен съм от действията на дядо ми. ….. Бихте ли ме приели за свой внук?“

Двамата се срещнаха.

Ева се съгласи да ѝ стане внук.

След няколко дни „новата баба“ сподели с близначката си случилото се и ѝ каза:

– Гордея се, че съм му баба. Обичам го. Обожавам го. Той имаше нужда от семейна любов, която никога не е получавал.

– Да, но той е скъсал всяка връзка със семейството си …, – възрази Мириам.

– Вярвам, – заяви твърдо Ева, – че един ден ще намери сили да им прости, както и аз съм го направила.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.

Пламен имаше проблеми в училище. Учителите му бяха лепнали етикета „инвалид“.

По тази причина съучениците му често се заяждаха с него, но един ден родителите му заявиха твърдо:

– Пламен мисли малко по-различно.

– Да, но той не мисли, – дойде бързият отговор на присмехулниците.

Бащата на Пламен въздъхна и каза:

– Не подхранваме идентичността на сина си в Христос.

– Защото бяхме твърде заети да приемаме етикетите, които светът му поставяше, – добави майката на Пламен.

И двамата родители решиха да говорят какво казва Писанието за сина им:

– Той има ум Христов.

– Пламен е глава, а не опашка.

– Синът ни е страшно и чудно създаден.

Когато Пламен започна да вярва и да провъзгласява Божите обещания за живота си, той започна да успява в училище.

Напредваше бързо и попадна в списъка на най-добрите ученици.

Започна бизнес и бе избран за най-добрият предприемач в бранша.

Един ден бащата на Пламен отбеляза:

– Избрахме да говорим за живот, а не за смърт и резултатите бяха очевидни.

Нашите думи имат потенциал. Те създават атмосфера, в която хората могат да процъфтяват.

Нека затворим устата си за словата, които намаляват и събарят, и ги отворим, за да освободим тези за живот.

Думите ни могат да накарат другите да се отдръпнат и да живеят жалките си животи или да очертаят свят, достатъчно голям, за да бъдат герои в него.

Йоханес Брамс се бореше да намери точните думи за музиката, която пишеше.

Тогава през февруари 1865 г. той получава лоша новина:

– Майка ти умира!

Той бе съкрушен, защото не можеше да се види с нея, преди тя да умре.

Смъртта ѝ повлия драматично на Брамс. Борейки се с депресията, той се обърна към музиката, която се опитваше да довърши.

Не бе религиозен човек, но намери вдъхновение в Библията.

Това, което написа стана неговия Германски реквием.

Първото пълно представяне на това произведение се състоя на Разпети петък 1868 г. в Бременската катедрала и имаше голям успех.

Най-трогателният момент беше четвъртата част наречена „Колко са прекрасни жилищата ти“. Този текст, вдъхновен от Псалм 84, описва колко е хубаво да дойдем в Божието присъствие, където намираме мир и почивка.

Така по свой собствен начин Брамс кани слушателите да се съсредоточат върху Бога.

Едно от силните неща на този и други псалми е, че те могат да донесат утеха, когато имаме нужда от насърчение.

Дори нерелигиозен човек като Брамс осъзнава:

– Трябва да се съсредоточа върху Бог, само в Неговото присъствие ще намеря всичко необходимо.

Бог е с нас. Можем да Го призовем по всяко време за всичко, от което имаме нужда.

Нека желанието ни бъде да влезете в присъствието Му, защото Той отнеме всяко бреме и тревога.