В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.

Щастливите събития могат да предизвикат сърдечно-съдови заболявания, известни като синдром такоцубо или кардиомиопатия такоцубо. Той се нарича още и „синдром на разбитото сърце“.

Синдромът такоцубо се характеризира с внезапни временно отслабване на сърдечния мускул, което води до изменение на лявата камера на сърцето, така че се разширяват нейните стени, но отвора към нея си остава тесен.

Тази форма прилича на капан за октопод, от където идва и името на синдрома.

Това рядко заболяване за първи път е било описано през 1990 г. То възниква след период на тежък емоционален стрес и може да доведе до инфаркт или смърт.

Новите изследвания са показали, че при някои пациенти синдромът такоцубо се развива след ярки радостни преживявания. Такива са се оказали от порядъка на 4 %.

Средната възраст на пациенти с разбити сърца от мъка е 65 години, а от радостни събития – 71 години.

По време на пътешествието си из Италия Робърт Уолис, син на американски милионер, купил от търговец антика от Пиза, скъпоценен пръстен. Той се състоял от две сплетени змии свързани с перла.

Този пръстен принадлежал на княз Люки Каструк, който е живял през 14 век.

Уолис изпратил пръстена на своята годеница 18 годишната Етел Бринг. Девойката много се зарадвала на пръстена и веднага го сложила на ръката си. След няколко дни Етел умряла с явни признаци на отравяне.

Лекарите изследвали причините за внезапната смърт на девойката. Те открили в пръстена малък отвор, от който стърчала игла, чрез която се вливала отровата, скрита в перлата. Иглата била прикрита с восък, който се разтопил от топлината на ръката и иглата убола пръста на девойката, а по нея протекла отровата.

Има много неща в света, които изглежда привлекателно, но по същество са скрита отрова, като наркотици, спирти напитки, хазарт, свободна любов, разврат, …. Дяволът е специалист на такива изделия.

Врагът е много опитен. Той ни връзва с такива мрежи и връзки, които сме готови да приемем с удоволствие. Нечистият дух е изобретателен и многообразен.

Мъдрия увлича с мъдростта, силния със сила, богатия с богатство, благородния с красота, красноречивия с красноречие… Така ние пазим в себе си неговите отровни лъже перли.

Библията казва: „Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете се нему, стоейки твърди във вярата, като знаете, че същите страдания се понасят и от братята ви в света“.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Един ученик се обърнал към учителя си:

– Някои казват, че след смъртта няма живот …..

– Наистина ли? – попитал уклончиво учителят.

– Нима това не е ужасно? След като умреш повече да не виждаш, да не чуваш, да не обичаш, да не се движиш.

– Смяташ ли, че това е ужасно? Но именно така много хора живеят до смъртта си.