Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…

Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

Как ни виждат децата? Радостни и доволни от този живот?

Ето ние се събуждаме сутрин и виждаме цялата трагедия на този света. Детето ни гледат, а ние му казваме:

– Ох, що за живот е това….. хайде ставай , миличък, време е да вървим.

Това е все едно да казваш:

– Дойде време да разбереш, че много трудно се живее в този свят! Ще страдаш, като мен.

Тогава детето би си помислило:

– Къде искат да ме вмъкнат, що за живот е това?

Ние сме християни. Но интересното е, че се наричаме Божии чада, но нямаме радост, дори нямаме такава радост, която имат невярващите.

Кога ще се научим да се радваме? След смъртта ли?

Тази небесна радост трябва да се прояви  в нашия живот тук, на земята, когато общуваме с близки и роднини, и укрепваме любовта си един към друг.

Обладаните не случайно обитават в погребални пещери. Подчинението на тъмните сили е път към духовна смърт.

За това изгонването на бесове от двама нещастни гадаринци означавало не само изцеление на конкретни хора и дори не и силата Божия над силите на тъмнината. Това е още един преобраз на предстоящата победа на Христос над смъртта.

В страха си местните жители са потресени от обстоятелствата, съпътстващи изгонването на бесовете. Би било твърде лесно да се види само недоволството от смъртта на свинете, което довежда до вреда на имущество.

Жителите на гадаринската земя, усещат, че Този, Който стои пред тях е способен да измени целия им живот. Но те не искат това, привичният им живот е толкова ясен.

Така често и ние, негодувайки срещу станалото зло, не искаме да забележим колко сме сраснали с него, така че ако някой се опитва да ни избави от него, то на нас ще ни стане неприятно.

Но ако направим избора си в полза на Христос, трябва да бъдем готови да приемем това, което Той ни дава. Даже ако в резултат на това се лишим от нещо, което наподобява на стадо свине.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.