По времето на сутрешното си бягане Милен забеляза подозрителен пакет близо до реката. Той бързо изтича до него и разкъса найлона, който го обгръщаше.

Там стоеше малко кученце, лабрадор. То бе уплашено и премръзнало. Погледна доверчиво Милен и му близна ръката.

Младежът го погали нежно.

– Кой те е изхвърлил, приятелю? Сега ще дойдеш с мен и аз ще се погрижа за теб.

От този ден двамата станаха неразделни. Имаха много и чудни приключения. Заедно лежаха на тревата и гледаха небето …..
Милен се ожени, но не изостави стария си приятел, който още от запознанството им го кръсти Амиго.

Кучето често гледаше вече порасналият и възмъжал млад мъж и си мислеше:

„Колко много искам да си поговоря с теб. Бих искал да ти кажа, че съм ти благодарен много, за това, че ме спаси“.

Милен не разбираше нито лая му, нито можеше да разчете мислите му, но много обичаше своя четириног приятел.

– Ако кучетата не отиват в рая, – каза Милен на един свой познат, – бих искал след смъртта си да попадна там, където ще бъде Амиго.

Минаха години и кучето остаря. То бе уморено и трудно се придвижваше, но Милен не го бе изоставил.
Амиго гледаше спасителя си и отново потъна в мислите си:

„Времето ми дойде, приятелю. Толкова съм радостен, че си близо до мен. Почеса ме между ушите, толкова обичам това ….Всичко ще бъде наред. Бих искал да ти кажа, да не тъжиш, когато вече няма да ме има …. Толкова много съм ти благодарен …. с теб беше всичко чудесно“.