Към пастир Симеон Петров приближи елегантно облечен мъж, който се усмихна и подигравателно каза:

– Пастирю, прекалено много раздухвате въпроса за греха.

Симеон го погледна и разбра, че този човек не познава Бога. Той бе готов да му обясни, но мъжът предизвикателно продължи:

– Вижте, аз бях офицер и ако някой се издънеше, само го смъмрях и всичко приключваше до тук. Нужно ли е вашият Бог да е толкова строг?

– Изглежда сте съдили доста провинили се войници? – Симеон погледна изпитателно мъжът.

Господинът кимна с глава в знак на съгласие.

– И всички просто сте ги смъмряли и сте ги пускали.

Мъжът се смути:

– Е, ако някой е нарушил закона, той е бил строго наказван.

– Как така? – попита Симеон.

– Ами тъй като има право и който го наруши бива осъден и наказван.

– Виж ти, – поклати глава Симеон. – Понеже имало право. И при Бога е така, ако някой наруши една от 10-те Божи заповеди, дори това да е само веднъж, бива осъден, защото Бог е справедлив. Всъщност и вие сте на път да бъдете осъден.

Мъжът веднага попита:

– Ами вие?

– Моята присъда вече мина.

Мъжът го погледна объркано.

– Вие вече сте били съдени? И сте признат за невинен?

– Не бях осъден на смърт, – каза съвсем спокойно Симеон. – Аз признах и приех присъдата. Но имаше Един, Който се застъпи за мен и понесе смъртното ми наказание.

– И кой е бил този човек?

– Исус Христос, – бавно и тържествено произнесе Симеон. – Така и вие трябва да признаете, че сте виновен пред Бога и позовавайки се на Христос ще се спасите. В противен случай ….. никак не бих искал да бъда на ваше място.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.

Когато имаш неправилна представа за нещата, често се разочароваш. Така се случи и с Никола. Той от известно време наблюдаваше дядо Манол. За този човек се говореше, че е успешен християнин. Животът на този старец го увлече и Никола реши да му подражава.

На младежът всичко това  му изглеждаше чудесно и прекрасно. Нали се казва:

– Във чужда градина тревата винаги изглежда свежа и зелена.

Подражанието на Никола не продължи дълго време.

Какво го спря?

– Моите постижения са съвсем скромни, дори незабележими, – отчаяно си каза Никола, когато си направи равносметка за това, как изглеждат нещата при него.

Увличайки се да следва и имитира избрания модел, той пропусна нещо много по-важно.

А това бяха прекрасните възможности, които Бог му откриваше.

Никола не бе разбрал, че призванието е да служиш на Христос, а не да задоволяваш собствените си амбиции. Това разминаване води до обезсърчение и униние, след което следваше отказ от по-нататъшни опити за каквото и да е.

Бог не ни е обещал безгрижен живот. Съществуване без изпитания, беди, трудности и изкушения. Той ни е призовал не на детската площадка да се забавляваме, а на полето, където се води битка и то не каква да е, а на живот и смърт.

Който служи на Христос рано или късно осъзнава едно, че „да се радва в Господа е неговата сила“.

Милан бе затворен заради престъпления, които бе извършил през изминалия си живот. Съдът го бе признал за виновен по всички обвинение. Осъди го на смърт.

Нощта клонеше към своя край. Скоро щеше да се разсъмне. Бледият силует на деня вече се прокрадваше в мрака.

Стъпките на пазача отекваха като ехо, блъскайки се в каменните стени на затвора. Часовете се нижеха бавно и угнетяващо.

Милан седеше на каменния под на килията и чакаше всеки момент да го повикат и да изпълнят смъртната му присъда. Това очакване бе тягостно и мъчително.

– Кога ще дойдат най-сетне?! – питаше се Милан.

Самотата и чувството за вина го бяха смазали и съкрушили. За него нямаше никаква надежда. Ще го убият и …… край.

Изведнъж до вратата спряха стъпки и се щракна ключалката. Милан очакваше пазачът да му каже:

– Време е да платиш за греховете си.

Но чу нещо съвсем друго:

– Вие сте свободен. Взеха Исус вместо вас.

Вратата широко се отвори и пазачът извика:

– Какво чакаш? Излизай!

Милан изведнъж се оказа без окови. Престъпленията му бяха простени.

– Какво стана? – учудено попита Милан.

– Получи незаслужена милост – благодат! Христос отне греховете ти. „С Божията благост се оправдаваш даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса. Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра“.

Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.

Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:

– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?

Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.

На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:

– Вземи ме на работа при себе си.

– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.

– Ще ти осветявам пътя през нощта.

– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.

Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.

– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.

И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.

– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.

Цялата гора се възмути:

– Какво прави тя?

– Помага на злият!

– Няма ли съвест?!

Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.

Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.

Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.

Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.

Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.

А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:

– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.

Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….