През последните десет години семейство Найдарови посещаваше редовно църква, но синът им получи покана да играе баскетбол, като сериозен играч, чието растене предстоеше, след което разбира се, се очакваше да стигне до националния отбор.

Бащата бе силно развълнуван:

– Това е голяма работа, треньорът го хареса и му възлага големи надежди.

Да, но Дечко имаше всяка вечер тренировка и доста турнири, в които трябваше да участва и то не само през лятото.

– А ходенето на църква? – попита разтревожена майката.

– Знам, че обича да ходи там с приятели, но това може да му попречи в развитието като баскетболист, – възрази бащата.

За турнирите, особено за тези извън страната, се наложи семейство Найдарови да изтеглят голям заем.

– Рисковано е, особено сега, когато се губят работни места, – с нежелание констатира бащата, – но си заслужава. Трябва да се откажем от ходения насам натам и срещи с приятели …., но когато Дечко стане професионален играч ….

Мъжът вдигна глава и се пренесе в едно бленувано бъдеще, виждайки сина си движещ се от победа към победа.

Какво ще стане със сина не знам, но амбициозният баща настояваше момчето да напусне училище, за да се съсредоточи само върху баскетбола.

Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!

Мартин дълго бе мълчал. Това бе нещо неестествено за него. Той непрекъснато бърбореше и не млъкваше.

Озадачен баща му го попита:

– Мартине, да не си болен? Случило се е нещо …?

– Нищо ми няма, – отговори бавно синът. – Просто разсъждавах.

– И до какъв извод стигна? – попита баща му.

– Целият ни живот е странен.

– Защо мислиш така?

– Човек се ражда без зъби. Първоначално не са необходими. Бебето яде мляко. След това се появяват млечни зъби. Достатъчни са за хапане и дъвчене. После тези зъби падат. И никой не се паникьосва, ще порастат нови! И те наистина порастват. Времето минава, зъбите пак падат. Това се случва, когато човек остарее. Скоро зъбите няма да са необходими. Тъжно и страшно е, – тръсна глава Мартин.

– Изобщо не е страшно, – усмихна се бащата.

– Но зъбите и тялото са ни необходими, – повдигна вежди Мартин.

– Всичко е предвидено предварително.

– Е, да … износените зъби и тяло могат да бъдат ремонтирани, подобрени, запазени или частично заменени, – съгласи се Мартин.

– Сега хората искат да живеят по-дълго. Удължете своето земно съществуване, но всичко е планирано мъдро и предварително.

– Не разбирам, – каза озадачен Мартин.

– Самото развитие на организма показва плана за преход ни към друга форма на съществуване, недостъпна за земното зрение и ум, – поясни бащата. – Човекът ще продължи живота си под друга форма. В друго тяло. По съвсем различен начин.

– Тогава …?

Бащата обгърна с ръка сина си и добави:

– Ние се развиваме непрекъснато. Загубеното се заменя с нещо ново. За сега е най-добре да пазим това, което ни е дадено.

Мартин само вдигна рамене и леко се усмихна.

Марта празнуваше стогодишния си рожден ден. Тя отгледа три момчета сама, когато остана вдовица на тридесет и пет години.

На този ден я изненада един от синовете ѝ със своето изказване:

– Мама бе пример за мен в постоянство и вяра. Тя се е молила за мен през целия ми живот. Когато попаднах в киното, молитвата ѝ за успех и спасението ми ме следваха навсякъде. Благодаря на майка ми, че направи всичко което можеше за мен, а Бог подейства да бъда това, което съм днес.

Молитвите на тази жена бяха не само за спасение на синовете ѝ, а и да си намерят благочестиви съпруги.

Не винаги получаваме отговор на молитвите си по начина, по който бихме искали.

Подобно на тази майка, ние трябва да продължим да се молим за болните и тези, които са в беда.

Когато общуваме с Бог чрез молитва като нея, ще намерим насърчение, мир и увереността, че Бог работи в живота ни.

Нека се молим и да не се отказваме лесно.

Молитвите ни намират път до грижовното сърце на Бога, а Божията любов ще ни помогне да издържим през каквото ѝ препятствие да преминаваме.