Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.
На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.
Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.
На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:
– Бай Начо, какво ти е?
– Да не си болен?
Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:
– Има ли смисъл да ходя на църква!
– Ей, не така!
– Как така няма смисъл?
– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?
Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.
– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.
– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.
Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.
Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.
– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.
Начо вдигна глава и се засмя:
– В думите ти, Тоше, има правда.
В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.
– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.
