Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?
Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.
– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.
Недю бе изморен и несговорлив.
– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.
Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.
Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.
Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:
– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.
– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.
– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.
– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.
– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.
– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.
– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.
– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.
– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.
– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.
И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.
