Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.

Марта седеше срещу Анелия и плачеше. Хлипайки тя каза:

– Връзката ни с Пешо се влоши. Какво да правя?

– Може би нещата не са чак толкова лоши, – опита се да я успокои Анелия.

– Не издържам, крещя. Искам да ми отговори, а той мълчи. За него аз не съм важна. Изобщо не го интересува, от какво се вълнувам….

– Виж, – спокойно каза Анелия, – Пешо може вътрешно да е ядосан. Той не иска да те залее с гнева си. Сам разбира, че ситуацията ще се влоши, за това и мълчи.

– Няма сигурност между нас, – продължи оплакванията си Марта, без особено да се вслушва в обясненията на Анелия. – Той вече не ме харесва. Сигурно съм му станала противна.

– Точно обратното, – поклати глава Анелия. – Той се страхува, че ти не го харесваш, за това се отнася колкото може добре с теб…..

– Искаш да кажеш, че подценявам колко сериозно е това за партньора ми? – повиши тон Марта. – Аз го наранявам с поведението си, а той …?

– Какво правиш с хората, с които се намираш в конфликт? – попита Анелия.

– Зависи от човека, – въздъхна Марта, – зарязвам го и не го търся повече, но ако държа на него, гледам да възстановя мира между нас и да изгладя нещата.

– А мъжът ти от кой вид е?

– Ох, не знам, – сбърчи нос Марта, – Обичам го, но искам …

– Е тогава възстанови отношенията си с него.

– Как да го направя, като той …

– Спомни си, защо си го обикнала. Какво харесваш в него най много, – посъветва я Анелия.

Марта повдигна вежди и каза:

– Може би си права. Сигурно и на него не му е лесно с мен, когато не знае как да ми помогне.

Двете се прегърнаха и Марта се усмихна:

– Олекна ми. Сега вече знам какво да правя. Аз все още го обичам.

Хубавото време пръсна всички от дома. Наско остана сам. И той се отдаде на размишления:

– Какво търся обикновено? Пари, слава, връзки, …. Но това не са ли средствата, с които мога да постигна даден цел?

Всъщност копнежът му бе да има радост, мир и да бъде удовлетворен.

– Парите могат ли да ми купят спокойствие? Какво ти спокойствие, човек, който има много пари е непрекъснато притеснен, къде може да да вложи средствата си, за да не ги загуби. Оф …

Наско разроши косата си с длани.

– А връзките ще ми донесат ли радост?…. Не, животът не работи така, както мислим, че трябва да бъде.

Той огледа стаята си. В нея имаше толкова много предмети, които на времето, желаеше така силно, но сега нещата стояха другояче.

– Ето имам всичко това, но то не ме задоволява. Да не говорим за по-близки взаимоотношения, които са способни да ни навлекат най-големите сътресения в живота.

Наско закрачи нервно из стаята.

– Жадувам за радост, мир, удовлетворение, но изглежда сякаш всичко е извън моя обхват.

Той размаха недоволно ръце:

– Не, аз има нужда от нещо много по-голямо, по-силно и по-сигурно.

Баща му, който внезапно влезе в стаята и чу последния му възглас, само се усмихна и каза:

– Знам, че може да ти звучи много просто, прекалено лесно, но Исус е много повече от това, което можем да си представим.

Наско погледна с укор баща си, но той продължи:

– Той е Създателя, Поддръжника и Източника на всяко добро нещо. В Неговото присъствие винаги има „пълното от радост“. Колкото повече познаваме Исус, толкова повече имаме радост, мир и сме удовлетворени.

Наско само въздъхна, но изслуша думите на баща си докрай:

– Твърде често насочваме сърцето си към богатството на глупаците и тяхното фалшивото съкровище, а не към това, което е в Христос. Идеалният дом, мечтаната работа, невероятна екскурзия или финансова сигурност могат да осигурят моментно щастие, но дългосрочно не успяват да донесат удовлетворение. Не е погрешно да се наслаждаваш на някое от тези неща, но те просто са недостатъчни за трайно задоволство. Твърде бързо губят блясъка си. Надеждата ми е, сине мой, да станеш от хората на постоянната радост.

Наско само наведе глава. Много пъти бе слушал подобни думи, но все още не бе взел окончателно решение.

Група младежи търсеха нещо по скалите край морския бряг. Видя ги мъж на средна възраст и попита:

– Какво ловувате?

– Лимпети, – отговориха те.

– Лимпети?

Младежите се засмяха след като видяха учуденото изражение на мъжа.

– Това са водни охлюви, – започна сериозно да обяснява един от групата. – Черупката им е конична. Те имат характерен мускулен крак.

– И как ги ловите? – попита мъжът.

– Тихо се изкачваме по скалите, нанасяме бърз удар с пръчка и те излизат, – поясни същият младеж.

Мъжът продължи да ги наблюдава. Групата безшумно се придвижваше по скалите. Следваше удар с пръчка и откъсваха ловко нещо с конусовидна шапка.

– Не този не мога да го измъкна, – тихо каза един от групата.

– Ти си го предупредил с ударите по съседа му и затова сега се е вкопчил толкова здраво в скалата.

Когато младежите слязоха, мъжът още беше там.

– Изглежда този вид охлюви познават добре скалите, щом знае къде точно трябва да се хване по-здраво, – изказа предположението си той.

– Не, – усмихна се един русоляв младеж, – просто са намерили място, в което да се вкопчат , за да осигурят своето спасение.

– Интересно, – завъртя глава мъжът, – животът лимпетът се състои в това, здраво да се закрепи за скалата, а нашия да се вкопчим в нашата скала Исус със всичка сила.

Младежите се засмяха, а мъжът продължи:

– Той е непоколебима скала, силна и мощна. Няма да ви изостави, така че никога не Го изпускайте.

Младежите тръгнаха към следващата скала, а мъжът се загледа след тях.

– Боже, – прошепна той, – стани тяхна Скала. Нека се прилепят силно към Теб, без значение какво някой им казва или прави. Бъди тяхната сигурност в този объркан живот.