Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Селото Бон Бон, разположено в планините на централна Индонезия, изглежда като другите отдалечени села на архипелага, със скромен брой къщи, магазини и джамия, където хората спокойно си вършат работата.

Въпреки това, то е станало шампион в борбата срещу тютюнепушенето. Това е първият населен пункт в Индонезия, където изцяло е забранено тютюнепушенето.

„Благодаря ви, че не пушите. Кажете не на цигарите“, – гласи плакат на входа на селото. На друго място е написано: „Наслаждавайте се на свежия въздух в нашето село“.

В страната 30% от възрастното население са пушачи и повече от 200 хиляди човека умират годишно от болести причинени от пушенето.

В Бон Бон забраната за пушене дошла не от грижата за здравето на хората, а поради икономически проблеми.

Ръководителят на селото Мохамед Идрис е заявил, че много семейства в района не могат да изпратят децата си на училище, защото бащите им много харчат за цигари, а младежите започват да пушат в ранна възраст.

Учени след проведени изследвания стигнали до извода, че повишаването на заплатите не прави хората щастливи.

Експерти от Университета на Стърлинг доказали, че увеличаването на доходите не е пряко свързано с нивото на удовлетвореност при хората.

Експериментът е бил проведен от учени в Германия в продължение на осем години. През този период, специалистите наблюдават 18 хиляди възрастни участници.

Изследваните хора разказвали за жизнения си стандарт и споделяли информация за това, как доходите им се покачват. Оказало се, че повишаването на работната заплата, не довело до по-голямо удовлетворение в живота им.

В процеса на изследването било доказано, че нивото на дохода не влияе върху степента на щастие у човека.

Факт е, че чувството за удовлетвореност от живота се влияе от много фактори, които не могат да бъдат закупени за пари, такива като наличие на семейство и приятели, здраве и самореализация.

И пролетта се зададе. В различни краища тя се проявява по особен начин. През пролетта настъпват промени и изменения.

Това е като времето, когато искаш да изхвърлиш всичко старо и ненужно, да забравиш за старите обиди и да не обръщаш внимание на неща, които не заслужават изобщо да ги погледнеш.

„Основното нещо си остава климата у дома …“.

Кой създава „лошото време“?

Разбира се , ние, мили жени. От нас зависи, ще бъде ли приятно на другите от семейството у дома или ще предпочетат приятелите, или работата. На жените ѝ е дадено да се грижат за уюта в семейството.

Какво се случва в дома ни, ако всяка сутрин започне със суетене, блъскане в банята, тичане, подгонвате на децата, мъжа си или домашните любимци за нещо дребно? Но така може да мине целия ни ден …

А вечерно време, когато сили ни са близки до нула, трябва да направим още толкова много неща…..

И все още сме живи! По-скоро съществуваме в такъв непоносим режим. Често се сриваме, крещим на децата си, ругаем мъжа си, колегите или продавачите в магазина ….

Уверени ли сте, че така искате да живеете и да се чувствате?

Вие навярно се радвате, когато сутрин всички от дома бързат да напуснат къщата. Но те могат да бързат, защото не искат да слушат вашите викове и да не гледат ядосаното ви лице …

Какво да правим?

Както винаги, нека започнем промяната от себе си.

В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.