Почти всеки ден средностатистическото семейство прекарва едно монотонно ежедневие.

Събуждане, измиване, отиване на работа и училище, а в детска градина изоставено дете .
Вечер бегом у дома, не забравя да вземеш детето от градината, купува хляб в магазина. В къщи прави бърза проверка на домашните работи, приготвяне на вечеря, ядене и …. сън.

А на сутринта, тежко ставане и отново всичко от самото начало. И това е всеки ден, толкова познато и противно.

Спомнете си детството, погледнете своето и съседското дете, как те чакат новия ден и се радват. Защо се радва детето?

На това, че живее, наоколо има хора, вижда небе, слънце, дъжд, обезателно трябва да покаже длан изпод чадъра, за да го почувства, да цопне в локва, да се намокри, това е забавно и толкова вълнуващо.

Децата още не са се отказали да се радват на живота.

А кога вие за последен път се радвахте на същият дъжд?

Петър изведнъж реши да отиде на риболов. Всъщност това бе кодовото название за среща с приятели на чашка. За да покаже, че нищо лошо не върши и е много загрижен за семейството си, той каза на жена си:

– Ще взема Станислав със себе си. Ще пошляпа във водата. Ще поиграе на чист въздух.

– Да не го изгубиш някъде, – тревожно го погледна жена му.

– Как ще го загубя, та той вече е голям, – засмя се Петър, като тайно намигна на сина си.

Докато Петър беше на реката, под сянката, където си пийваше с приятелите си, петгодишният Станислав бе оставен на свобода. Детето се къпеше, препичаше се и не усети кога изгоря на слънцето.

Когато Петър видя зачервеният гръб на сина си разбра, че е станала беля. Бързо взе момчето и го заведе в близката болница.

Там ги посрещна една възрастна медицинска сестра, на която всички викаха леля Мира.

– Май сте прекалили със слънцето, – каза им тя, – но аз имам чудодейно лекарство.

Медицинската сестра намаза с мехлем изгорелия гръб на Станислав и нещата се понаредиха.

По време на лечението медицинската сестра смъмри безотговорния баща:

– За децата си човек трябва да се грижи. Лятото настъпи, малките не мислят много за силното слънце и му се радват, но родителите, особено бащите трябва много да внимават.

Вечерта мъжът се върна със сина си в къщи. Застана пред жена си виновен и уплашен, а малчуганът бе намръщен и ядосан.

Жената попита:

– Какво се е случило?

Мъжът ѝ наведе глава и нищо не каза.

– Как какво? – свил устни, каза синът настървено. – Докато татко ловеше риба под сянката, лятото ми се нахвърли отгоре….

Mohabat News, ирански християнин информационна агенция, е заявила в неотдавнашен доклад, че християнството се разпространява бързо сред младите хора в някои градове на страната.

„Налице е висока степен на обръщане на ирански младежи към християнството, независимо от твърдата ислямска идеологична обработка на младежите в техните семейства и образователната система“ – се казва в съобщение на агентството.

„Ислямското правителство на Иран оказва голяма бюджетна поддръжка на ислямските организации, които насочват към исляма младежи вътре в страната и зад нейните граници“ – се отбелязва в отчета.

„Независимо от тези усилия иранските младежи, очевидно стават все по-далече от исляма, което е причина за голямо безпокойство от страна на иранското ислямското правителство“, – се казва в доклада Mohabat News.

Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“