Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Минаха през втората врата, която не пропускаше вода и влязоха в помещение, където някога са били резервоарите с въздух на подводницата.

Самите резервоари бяха извадени. На тяхно място беше поставено ново оборудване, две табла с шайби и ключове, и бюро с компютър.

По-нататък се намираше помещение с уред за телепортиране, поне така предполагаха тримата приятели, които бяха нахлули в тази тайна „обител“.

Хари се засмя, когато видя варел със синкава течност, която много приличаше на маслото, което се появяваше тайнствено в чантата,  на определени интервали от време.

Варелът беше свързан с часовник и тръби, които завършваха в кръгъл съд на пода.

– Е сега вече знаем от къде идва загадъчното маслото, което пълни кожената чанта, която намерихме в изоставената сграда, – каза Станислав.

– Как ли работи това нещо? – попита Светослава, като внимателно разглеждаше всички прибори, тръби и инструменти.

– Не съм достатъчно умен, за да мога да ти обясня това, – засмя се Хари.

– Учудващо е, че такова нещо изобщо работи, – продължаваше да оглежда целият механизъм Светослав.

– Това е научно постижение, което ще промени бъдещето на транспорта като цяло, – подхвърли Станислав.

Хари пристъпи към часовника и го пренастрои, така че загадъчното масло да се появява два часа по-рано.

– Ей, какво правиш? – развика се Станислав.

– Изпращам съобщение на Венци, Мира и Наско, че сме открили източника на тайнственото масло, – засмя се Светослав.

Венци, Мира и Наско бяха другите трима ентусиасти, който се бяха заели да разгадаят тайната на появяващото се масло в чантата.

Тримата приятели Хари, Станислав и Светослав бяха открили тайнствения източник, но не знаеха още как работи. Техническите умения и знания, които притежаваха, не бяха достатъчни, за да разгадаят, как работи това чудо.

Френският биохимик Пиер Калея е създал фенер на базата флуоресциращи водорасли. Целта му е била да демонстрира важността и полезността на тези организми в нашия живот.

При развитието на промишлеността въглероден диоксид е един от най-често срещаните странични продукти, които замърсяват околната среда и ускорява глобалното затопляне.

Калея е видял възможност за решение на проблема по екологичен път. Нали водораслите се нуждаят от  въглероден диоксид като енергиен доставчик?!

Водорасловият фенер може да погълне за година толкова  въглероден диоксид, колкото едно дървото през целия си живот, ако не се отсече.

Фенерът не само използва въглеродния двуокис, но произвежда и кислород. За това учените наричат тази система допълнителни бели дробове на нашата планета.

Килограм водорасли е в състояние да поеме за цял ден 2 кг въглероден диоксид. Фенерът, която е създала Kaлея съдържа 1,5 куб.м водорасли. За една годината фенерът абсорбира от въздуха около един тон въглероден диоксид.

Проектът осигурява не само здравословен въздух, но и светлина.

Французинът смята, че водораслите могат да се използват не само за улични лампи. Такива водораслови лампи могат да се инсталират в големи сгради и подземни гаражи, където осветлението е слабо и въздухът е замърсен от ауспусите на автомобилите.

Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Кладенецът Чанд Баори е една от най-подценяваните атракции в Индия.

Стените на сградата са построени под формата на двойни стълби, които симетрично се спускат от 13-я етажа, близо от 30 метра.

На дъното му се намира езеро с изумрудено зелена вода.

Чанд Баори е построен от Чанд от династията Никубха между 800 и 900 г. пр. н.е.

Водата винаги е била прохладна, въпреки жегата и засушаването в Раджастан.