Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Зимата дойде, но сняг нямаше. Издайнически следи по покривите и на по северно изложените места говореха, че е валяло, но бялата пелена не се бе задържала навсякъде.

Но не това бе главният страх на повечето хора.

– Страхувам се, когато наближава Рождество, – сподели Ангелина с колежката си Василка.

– Празник е, какви са тези страхове от теб? – смръщи вежди Василка.

– Помисли само, колко време, усилия и пари трябва да изразходвам, за да се почувстват всички доволни у дома.

– Ти навярно се шегуваш, – изненадано я изгледа Василка. – Не е нужно да харчиш толкова много пари и с малко продукти можеш да приготвиш празнична трапеза, а колкото за усилията, Рождество е само един път в годината.

– Да, но….

– Я си помисли добре, дали мъдреците, които са изминали стотици километри в пустинята, за да видят бебето Исус, са си мислили за такива работи? Та те са прекарали няколко месеца в безводната пустиня, а за даровете, който са донесли, да не говорим.

– Не мисля, че са ги притеснявали такива мисли, – въздъхна примирено Ангелина.

– Когато са стигнали края на пътешествието си „Те са се зарадвали с голяма радост“.

– И на какво толкова са се зарадвали? – сбърчи нос Ангелина.

– Те са направили всичко това за Исус, Който бе наречен Емануил, което означава „Бог с нас“.

Ангелина се намуси и недоверчиво погледна Василка.

– Нека празничната треска на Рождество не те разсейва от най-важното нещо, – каза спокойно Василка. – Не си мисли, че трябва да направиш нещо специално или грандиозно на този празник.

– Готова съм, дори да взема назаем, само и само да впечатля съседите, – гордо вирна нос Ангелина.

– Концентрирай се на Исус, – посъветва я Василка. – Отдели време да прочетеш за Неговото идване в този свят. Това е една интересна история за Неговото раждане.

– И това какво ще ми помогне? – недоверчиво попита Ангелина.

Василка въздъхна, тъжно и стана за нежеланието на тази млада жена да се запознае с истинския повод за този празник, за това се усмихна и ѝ пожела:

– Нека Рождество те „зарадва твърде много“.

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!