Това бе голямата им мечта – съживление, мощно движение на Бога в обществото. Те бяха от една малка църква, но нима стремежите ни за нещо по-добро, не са вложени от Бога в нашите сърца?

И това се случи. Грешниците се покайваха. Престъпниците отиваха в полицията и признаваха злодеянията си. Хората буквално плачеха по улиците, а църквите бяха препълнени с люде.

И това не бе само ден, седмица или месец, а цели 14 години подред. Всички се изненадваха от тази Божия благодат и се питаха:

– От къде дойде това?

– Знаем, че не сме го заслужили, но как стана?

Веднъж в църквата  на една от молитвените служби се изправи дядо Петър и с болка си призна:

– Много отдавна имах навика, всяка събота вечер до след полунощ да се моля Святия Дух да слиза между нас, – старецът се разплака, – …. а сега това вече не правя две или три седмици вече. Простете ми и Бог нека ми прости…..

В църквата настана тишина. След думите на старецът, никой не смееше да помръдне.

Пастирът наруши мълчанието:

– Сега разбрахте ли, кой е ключът, който е държал толкова време съживлението в района? Ако искаме съживлението да продължава, трябва да се молим ….

Дядо Петър се изправи, издигна ръце нагоре и започна:

– Моля Те, Господи, докосвай сърцата на мъже и жени не само в нашата област, но и в цялата ни страна. Отвори очите им, за да осъзнаят греховете си и да признаят нуждата си от Спасител.. Излей Духа Си в града и страната ни и нека мощно Божие движение променя сърцата и умовете на хората. А на нас ни дай бреме за погиващите и ни помогни да достигнем до изгубените. Помогни на църквата да бъде готова да служи на тези хора и да им помогне в тяхното израстване. В името на Исус. Амин.

БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.