Човек започва да разбира дълбочината на своето падение, когато осъзнае каква цена Бог е платил за неговото спасение.
Ние се нуждаем от Спасител, в противен случай сме обречени.
Бог е заплатил със най-скъпото си, което Той е имал. Чудно ли е тогава, че ангелите закриват лицето си и млъкват в свещен трепет, свидетелствайки за изпълнението на Божия план? За тях е било непостижимо, че Исус е трябвало да вземи въру Себе Си  цялата тежест на човешкия грах.
Но скоро те открили лицата си, за да прославят Бога. На този ден на Голгота е заблестяла в светлина.
От Кръста се изливало сиянието на Божията слава. Светлината на спасението разсеяла ужасяващата тъмнина.
Легионите на сатана били победени. Те повече не можели да държат човечеството в плен.
Гори ли светлината на Евангелието в твоето сърце? Свети ли то на тези, които те заобикалят?

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

Нашата християнска дейност и нашето влияние върху другите зависи от това в какво състояние се намира нашият вътрешен човек. Ако ние нямаме „огъня“ на Христовата любов, ние не можем да направим нищо, за да се спаси поне една душа.
Без любов един към друг ние не сме хора, а бездушни статуи. Нашите думи на обич ще звучат като „мед що звънти“, а сетивата ни ще бъдат като изсъхнала мазилка.
Както печка без огън не е топла, така и човек, нямащ в себе си Бога, не може да изпитва любов към ближния.
Любовта към ближния се разкрива в състраданието, саможертвата, нежност, мъдрост, кротост, смирение и т.н. Ако тези са налице в сърцето ни, нашите думи за Господа ще окажат голямо влияние на околните.
Святият Дух дава светлина на вярата и пълнота в любовта. Той разпръсва тъмнината на съмнението. Както тялото, така и душата оживява от огъня на Святия Дух.

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.

Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.