Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.

Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.

Никой не е кротък по природа. Винаги се опитваме да настояваме на своето, дори и да имаме по-мек характер. Ако някой застане на пътя ни, в нашето сърце се пробужда обида, ярост, злоба и даже жажда за отмъщение.

Моисей бил кротък, но не по рождение. Бог го учи на кротост в продължение на 40 години.

Апостол Петър изобщо не е бил кротък. Той бил импулсивен човек. Винаги говорел и правел първото, което му идвало на ум. Но след Възкресението на Исус Светия Дух постепенно стъпка по стъпка започнал да преобразява душата на Петър.

Преди своето обръщение Павел също не е бил кротък. Той преследвал и гонел християните. Няколко години по-късно обаче Павел пише на галатийската църква: „Плодът на духа … дълготърпение,благост, …., кротост, …“

За естественият човек са присъщи гордост и самоувереност, а не кротост. Само Святият Дух може да ни преобрази посредством новорождението, за да приличаме на Христос.

Сам Той ни служи за пример за истинската кротост.