Първоначално птиците били безкрили. Един ден Бог направил криле и казал на всички пернати:

– Елате вземете този товар и го носете на гърбовете си.

Почувствали новото си оперение, птиците запели от радост прекрасни песни. Когато запеели, перата им блестели в многоцветни нюанси на слънчевата светлина.

Веднъж получили заповед:

– Издигнете се сега с този товар нависоко!

Но те нямали такава способност и се смутили. Много от тях не били много решителни и се отказали, но други се подчинили и се опитали да се издигнат нагоре към небето.

Известно време това се оказало доста трудно за тях, но те притиснали товара към сърцата си и крилата сраснали към телата им. Скоро след това те се научили да ги ползват и се издигнали високо в небето.

Така тежестта върху гърба им се превърнала в криле.

Ние сме безкрили птици, а нашите задължения и работа, поверени ни от Бога, са тези крила, които са предназначени да ни издигнат до небето.

Когато гледаме на товара и затруднението си, ние изпитваме страх. Но когато ги вземе на раменете си и ги притиснем към сърцето си, те се превръщат в крила, които ни издигат по-близо до Бога.

Блажено е бремето, колкото и да е тежко то, поставено върху раменете ни чрез ръката на Самия Бог!

Нощната прохлада нахлу през прозореца. Денят бе толкова горещ, че това бе като лек и цяр след горещината.

Ана включи нощната лампа и реши с книга в ръка да се наслади на тишината, свежия въздух и спокойствието наоколо.

Изведнъж хиляди пеперуди и всякакъв род насекоми нахлуха през отворения прозорец. Между тях имаше какви ли не бръмбари с зелени, кафяви и черни яки брони. Те бръмчаха напористо и неспокойно.

Сякаш казваха:

– Ето ни и нас!

– Ах, – засмя се Ана, – на къде сте се запътили? Аз не съм ви канила …… Тичате към светлината?!

Тя наведе глава и се замисли:

– Хората днес живеят в „тъмнина“, но тя не ги привлича. Тегли ги към светлината. Тогава нека тя свети от високо, нека я издигаме.

И Ана си спомни как скоро се бе оплаквала на ръководителя си в групата:

– Не мога да им благовествам. Трудно ми е. Не знам точно какво да кажа, как да го кажа и най-вече на кого да говоря.

Сега и стана съвсем ясно. Много ярка и точна мисъл премина през главата ѝ:

„Не е нужно да имаш добро представяне като свидетел, не трябва да използваш някаква  точна формула или предписание,  не е необходимо непременно да изкараш курс за общуване с постмодернистичния човек. Достатъчно е да включиш светлината!“

Включи я, какво чакаш още?!

Валеше. Небето изливаше болката и мъката си върху зажаднялата земя. Неделята в такова време не предоставяше големи възможности за развлечение.

Повечето от хората оставаха по домовете си и се отдаваха на спомените си.

Чекмеджето бе изтеглено. Женска ръка се протегна към отдавна изтъркания албум и разтвори страниците му. Попадна на снимка, която я върна години назад.

Даниела я гледаше и се усмихваше. Малкото момиченце бе тя. Тогава бе само на пет години.

Слънцето бе нанесло малки лунички върху лицето на детето. Дългата му руса коса бе сплетена на плитка.

– Това бях преди тридесет години, – въздъхна тъжно Даниела.

Сега за гърба си имаше три неуспешни брака, хиляди мили прелетени със самолет. Безчет SMS – си и електронни писма …

Тя бе изоставила всяко от семействата, които бе сключила с големи надежди и много любов, но бедата ѝ бе, че се люшкаше върху вълни към високоскоростната си кариера. И сега, когато имаше това, което бе желала, вече изобщо не го искаше.

Но има и втори шанс. Знаете ли, на всеки един от нас Бог дава още една възможност?

„Ако някой изповяда, че Исус е Божият Син, Бог пребъдва в него, и той в Бога“.

Господ дава удобен случай, когато могат да се преосмислят лошите решения и недобрия избор. Той спасява чрез благодатта Си.

Бог постави ограничение във времето за греха, а Синът Му спечели победа над смъртта.

Исус може да направи нещо с бъркотията в живота ви. Благодат, ето какво ви е нужно в настоящия момент!

Тодор се бе родил в бедно семейство, но бе осиновен от по-богати хора в големия град. Спомените от занемарения квартал, превърнал се в клоака, поглъщат живота на безброй мизерстващи и болни хора, не го напускаха.

Той правеше планове да завърши образованието си, да спести пари и да се върне да помогне на тези, които бяха изхвърлени от всички, като ненужни и непотребни.

Един ден Тодор видя как едно момиченце протягаше слабата си ръчичка към жена през дрипите, на която прозираха синини от натъртвания и рани.

Детето хленчеше:

– Мамо, гладна съм! Искам сега да ям ….

Той си спомни за времето, когато още не бе осиновен, как с братята си и сестра си ровеше в контейнерите, търсейки нещо за ядене. Понякога това бе парче мухлясал хляб или изгнили плодове и зеленчуци, които се разпадаха в ръцете им щом ги докоснеха. Но макар и да слагаха нещо в устата си, то не задоволяваше глада им.

И Тодор реши:

– Тези хора не могат да чакат с години някой да им помогне. Ще започна веднага.

Нямаше време за повече отлагане, Бог Го зовеше да помогне на тези изтерзани и измъчени люде.

И той започна да посещава едно сиропиталище, където пое да се грижи и обучава една група деца.

Нашата вяра в Исус Христос ни дава големи предимства, като взаимоотношение с Него, изобилен живот и бъдеща надежда. Но каква полза ще имаме от това, ако не достигнем и не помогнем на нуждаещите се.

Чувате ли мнозина гласове ви зоват:

– Гладни сме!

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.