Марко погледна снизходително Емил, който четеше Библията и го попита:

– Не ти ли омръзна да четеш тази книга? Нали знаеш какво пише по-нататък?

– Когато я чета, откривам нещо ново за себе си, – отговори Емил.

– Чак пък толкова? В нея пише едно и също, – повдигна вежди изпитателно Марко.

– Тя е като непресъхващ кладенец с жива вода, – обясни Емил.

– Жива вода? Ти се шегуваш! Къде си видял такова нещо?

– Изглежда знам всичко, – неловко се усмихна Емил, – познавам текста, някои места знам наизуст, но …

– Нещо не си доразбрал? – опита се да му помогне Марко.

– Сякаш ми се отварят нови хоризонти. По-ясно разбирам отделните пасажи и ги свързвам с живота си, – поясни Емил.

Марко изкриви физиономията си иронично и щеше да започне да се смее на глас, когато Емил го закова с думите си:

– Освен това човек не само трябва да чете тази книга …

– Какво друго можеш да правиш с нея? – прекъсна го Марко.

– Трябва да се изпълнява написаното в нея. Това е правилния начин на четенето ѝ, – наблегна Емил.

– Ти си я чети и си блъскай главата, – завъртя ръка Марко. – Мен ми стигат и комиксите. Там има повече картинки и много малко за четене. И никой не те кара да правиш това, което гледаш и четеш.

Двамата имаха съвсем различен поглед върху нещата.

Вие, кого ще подкрепите от тях?

Нора погледна хитро Тони и попита:

– Какво мисли Михаил по този въпрос?

– Трудно ми е да ти кажа, – отговори Михаил, повдигайки рамене.

– Защо, нали сте от един клас? – озадачена го изгледа Нора.

– Радко говоря с него и малко го познавам, – Михаил наведе глава и заора с върха на лявата си обувка земята. – Виж, ако ме питаш за Киро, знам какво мисли. С него сме добри приятели.

– Ех и ти, – възкликна Нора и махна с ръка, – как може да не познаваш добре съучениците си?!

Колкото и странно да е, но с някого може да учите заедно или да работите, но да не се познавате добре, защото не общувате често с него.

Така е и с Бог. Трябва да вървиш достатъчно дълго с Него, за да опознаеш сърцето Му.

Когато прекарваш с Господа повече време, виждаш Неговото състрадание.

А допуснеш ли Го да влезе в душата ти, ще разбереш волята Му.

Така получаваш достъп до свят, какъвто не си виждал.

Група младежи използваха малкото слънце, което се показваше тези дни, въпреки облаците. Затова отидоха в градинката пред блоковете.

Сашо веднага откри дискусията:

– Всеки от нас преследва удовлетворение в този свят, но колкото и да се опитваме или мислим, че можем да стигнем до него, то ни убягва.

Дани го подкрепи:

– Имаме вроден апетит към това, което е ново и по-добро, защото смятаме, че ще ни донесе удовлетворение, но в крайна сметка усилията ни винаги са напразни.

Цецо се ухили и добави:

– Вероятността да хванете удовлетворение е толкова голяма, колкото да гоните вятъра.

– Чакайте малко, – вдигна ръка нагоре Стефан. – Нека да помислим добре, къде сме търсили удовлетворение?

– Няма място за много мислене тук, – наежи се Владо. – Опитвали ли сте да намерите смисъл в живота си, като го изпълните с взаимоотношения? Тогава вероятно сте открили, че няма човек на лицето на земята, който да изпълни най-съкровените ви копнежи.

– Ами опитвали ли сте се да задоволите чрез интелектуални занимания? – погледна ги строго Атанас.

– И какво откриваме в крайна сметка? – вдигна рамене Ицо. – Няма нещо върху което да размишляваме и напълно да задоволи любопитството ни.

Най-сетне се обади единственото момиче в групата:

– Търсили ли сте удовлетворение в преживяванията и пътуванията? Няма пътуване, което да отговори на копнежа ви за красота и величие….. или може би това е нещо друго за вас.

– Но в каквото и да търсим удовлетворение, то не може да понесе тежестта на нашите надежди. Рано или късно се оказваме отново празни.

– Звучи ми доста песимистично, – отчете Миро.

– За съжаление е така, – въздъхна дълбоко Владо. – Все едно сте се заели да нареждате кубчето на Рубик, на което му липсват два блока. Колкото и да го въртите, няма да можете да поставите всички цветове там, където трябва да бъдат, защото то е дефектно.

Стамен се засмя и каза:

– Ако сте успели да сглобите кубчето на Рубик на живота си, така че да разберете защо нито едно земно нещо, което преследвате, не ви носи удовлетворение, това е само по Божията милост. Вашето търсене на удовлетворение, вашите най-дълбоки копнежи и въпроси, могат да бъдат адресирани само от самия Бог.

Повечето махнаха с ръка, но Стамен продължи:

– Каквото и да правите, желаете или за което работите усилено, не забравяйте да намерите най-дълбокото си чувство на удовлетворение в познаването и служенето на Господ. С Него всички стремежи престават, защото в Него се срещат всички копнежи.

– Гледай как философски го завъртя, – намръщи се Миро. – Лошото е, че пак го отнесе към Бога.

По-голяма част от групата се възмутиха и отписаха Стамен.

Неговите думи им се струваха безсмислени, но те не разбираха, че той бе прав.

Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Тони пак бе напуснал работата си. На него често му се случваше това в последно време.

Приятелят му Дони го подкачи:

– Толкова ли трудна бе работата ти? Ако е така, нима се страхуваш, когато е тежка?

Тони недоволно сбърчи нос и измърмори:

– Не бе много трудна, но загубих интерес към нея. Освен това получих по-добра оферта в една фирма.

– Виж, – Дони смръщи вежди, – Бог е вградил във всеки от нас способност за огромно удовлетворение от работата, която е не само завършена, но и добре свършена. Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме задоволството, което идва със завършването ѝ.

– Какви ги говориш? – махна гневно с ръка Тони. – Богатите и известните не работят и какво? Нима само те могат да се ползват от този лукс?

– Според мен това не прави живота им по-удобен и комфортен, – изрази несъгласието си Дони. – Безработицата е толкова опустошителна, че човек без работа е …

– Гладен и гол, защото няма пари, – бързо го прекъсна Тони.

– Не, – усмихна се Дони, – този човек е извън плана на Бога за живот и следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и от завършването ѝ. Така че …

– Дони, не искай от Бога да ме оставя да „завърша“ работата си, когато ми се предлага по-добра възможност и повече пари, – Тони прибра ръце пред гърдите си и умолително погледна приятеля си.

– Не искаш да чуеш, но не знаеш какво пропускаш, – въздъхна Дони.

– Добре де, – примирено каза Тони, – но на мен така ми е добре. Не ти ща удовлетворението.