Беше празник. Християните празнуваха рождения ден на Църквата.Това е един от най-големите празници за християнския свят.

Илиян обучаваше децата в неделното училище към тяхната църква. Урокът му бе свързан с днешния празник Педесетница.

Той каза на децата:

– Представяте ли си каква е била изненадата на Христовите ученици, когато са видели как много хора, говорещи различни езици, научиха за Исус. Това бе следствие от изливането на Святия Дух в горницата, където се бяха събрали на молитва тези, които до вчера следваха Христос.

– Навалицата, която се бе събрала, се бе смутила, защото ги слушаха да говорят на техния език, – обади се Милан, малко русокосо момче.

– Да, партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби,  ги слушаха да говорят на техните езици за великите Божии дела, – каза Илиян. – Това беше необикновено чудо.

След урока Илиян се върна назад в спомените си. Той бе отишъл на работа в друга страна. Там никого не познаваше. Но когато разпозна в една от постройките близо до квартирата си християнска църква, много се зарадва. Веднага взе решение:

– Още тази неделя ще я посетя.

Когато в края на седмицата посети църквата, Илиян забеляза нещо много интересно. Проповедта, песните и молитвите бяха на език, който почти не разбираше, но все пак се чувстваше у дома. Той схващаше всичко, без да се нуждае от превод.

Святият Дух му даде да почувства мира, любовта и искреността в думите, които чуваше, а също и радостта от песните и молитвите.

Илиян разбираше какво хората правят по интонацията и жестовете. Сещаше се за някои от песните по мелодията.

Човек може да се намира далече от родината си, но това не означава, че трябва да е откаже да посещава тамошните църкви, особено ако не знае езика.

Общото ни служение като християни и водителството на Святия Дух ни помага да разбираме всичко и да бъдем част от Христовото тяло.

Чували ли сте националния химн на Израел? Навярно ви е позната мелодията, а думите?

Този химн е известен като „Ха Тиква“. Той е стихотворение от 29 думи, но  изразява същността на ценностите на държавата Израел, по-добре от всеки друг текст.

Думата  הַתִּקְוָה – „Ха Тиква“ означава надежда, това е две хилядна стара мечта на евреите след разрушаването на Храма – да се върнат в истинската си родина Израел.

Нека да погледнем ключовата фраза в „Ха Тиква“.

ולפאתי מזרח קדימה
לציון צופיה
עוד לא אבדה תקוותנו

улефаатей мизрах-кадима
аин ле цийон цофия.
Од ло авда тикватену

Която означава: „Докато нашите очи се обърнаха на изток, към Сион, надежда все още не е загубена“.

„Надеждата“ тук е неугасващата вяра, благодарение, на която евреите се върнаха в земята на Израел.

Всички известни отбори, започват с това качество. Това е основата върху, която се изгражда всичко останало. Вие не можете да изградите силен отбор или екип, ако няма силни връзки между членовете му.

Защо е така?

Защото той никога няма да стане достатъчно сплотен, за да успее.

В една телевизионна програма обсъждали темата: „Защо войниците умират за страната си“?

Тази програма е била посветена на морската пехота на САЩ, Френския чуждестранен легион и британските командоси.

В нея било казано, че войниците умират за родината си, заради любовта си към своите другари.

Бе починал първият министър председател на Сингапур Ли Куан Ю. Той бе смятан за баща на съвременен Сингапур, защото от страна с малък народ, той превърна родината си в държава с развита икономика.

След смъртта му много хора се питаха как да му отдадат почит. Мислеха да му построят паметник или постройка, посветена на него.

Някои казаха:

– Достатъчно е да погледнеш Сингапур и ще се замислиш за всичко, което е направено.

Когато гледаме небето, земята и океаните, няма как да не съзрем красотата на Божието творение. Ние също сме чудно Божие създание.

Няма нужда да издигаме паметник на Бога, за да си спомняме за неговата слава. Тя е видима в творението, от което разбираме, че Господ е Всемогъщ, че винаги е с нас и ни пази.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……