Данчо и Габи водеха непрекъснато спорове за количеството книги. Той иска в дома си да има повече книги, а тя по-малко.

Данчо често повтаряше:

– Аз обичам знанието, а тя ми краде радостта.

Когато Габи видеше купища книги натрупани в офиса, спалнята или хола, шумно въздишаше:

– Трябва да махнеш тези книги от тук.

– Не, какво говориш?! Просто имаме нужда от повече рафтове, – застъпваше се Данчо за книгите си.

Един ден той се опита да я убеди:

– Знаеш ли, че хората с повече книги в къщата си имат деца, които се справят по-добре в училище и в кариерата си?

Габи го погледна намръщено, скръсти ръце пред гърдите си и застана войнствено.

– Какво означава това? Нима не обичаш нашите деца? – предизвика я Данчо.

Тя продължаваше да се мръщи и да му се заканва.

Тогава той опита по друг начин:

– Ти знаеш, че християните се наричат ​​„хора на книгата“. Може би това ще те склони, да имаме повече книги в дома си?!

Но това не промени мнението и войнствената стойка на Габи.

Данчо се оттегли от полесражението и започна да си мърмори под носа:

– За съжаление има една доста добра история, която противоречи на позицията ми в спора. К. С. Луис веднъж е казал, че ще имаме библиотеки на небето, но те ще се състоят само от книгите, които сме раздали на земята.

Той въздъхна и добави:
– Е, може би тя е права.

Веселин бе уморен и изтощен. Той пазаруваше с жена си.

Докато тя продължаваше да разглежда рафтовете с дрехи, Веселин си каза:

– Я потърся място, където да поседна. Краката ми са уморени и се нуждаят от почивка.

И тогава го усети, по-скоро помириса. То примамваше и привличаше.

– Имам нужда поне от един, – каза си Весели.

Той нямаше никакво оправдание за желанието си. Беше вечерял и не бе гладен, но …

Уморените му крака се върнаха към живот. Надигнаха го от пейката, на която бе седнал и го поведоха към сладката лепкава смес.

Не можеше да се каже, че Веселин не разбира какво прави.

Той бе чел в някаква статия, в която се казваше, че това, което го привличаше сега, е една от най-добрите храни, които не бива да яде.

Няколко минути по-късно Веселин се гмуркаше с вилицата в горещата, лепкава каша, която му носеше наслада.

След като свърши той се обърса и промълви:

– Прости ми, Господи, не можах да издържа на изкушението.

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.

Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.