Мартин се усмихна и попита:

– Може ли нещо грозно да се трансформира в нещо зашеметяващо красиво?

Пламен изгледа приятеля си озадачен.

– Говоря съвсем сериозно, – продължи Мартин. – Разпъването на кръст беше наказание, запазено за най-злите врагове на държавата.

– Така са си го възприели, – повдигна рамене Пламен.

– Първо бе много евтино, – сви показалеца на лявата си ръка Мартин. – затворниците можеха да бъдат приковани към което и да е дърво и оставени да висят там, докато умрат. Второ, беше публично. Хората минаваха и гледаха. Подходящ начин да бъдат насърчени да не извършват подобни престъпления. Трето беше мъчително. Обезглавяването е мигновено, но жертвата на разпятие можеше да агонизира с дни.

– Е, да, – съгласи се Пламен. – това бе най-лошото наказание на римляните.

– Има ли по-лошо от това Бог да види наказанието на Сина Си, Който в този момент Той смяташе за най-големия грешник на всички времена? – попита Мартин. – Скъпоценното Му тяло беше пронизано от ужасните пирони, а тези рани ни носят изцеление.

Пламен замълча и само повдигна рамене.

– Смъртта на Исус е превърнала един инструмент за мъчение в символ на вдъхновение за нашите църкви, – въодушевено заяви Мартин. – Днес кръста поставяме на камбанариите и на олтарите. Той се е превърнал в красив символ.

Методи бе обвинен, в нещо, което не бе извършил. Той не се защитаваше, а само каза:

– Всяка история се нуждае от злодей, за да може героят да блесне.

Дядо Петко бе чул препирнята на младите хора и само добави:

– Със сигурност не е трудно да се намерят злодеи и в истории за страданието на Исус по време на страстната седмица.

Всички ококориха очи и въпросително погледнаха стареца.

– Това бяха невежи и безверни ученици, коравосърдечни фарисеи, садукеи, защитаващи своите привилегировани позиции, жестоки и безчовечни войници и циничен имперски областен управител, – започна да обяснява дядо Петко. – Към този списък могат да бъдат добавени и нашите имена, тъй като нашите грехове направиха ужасното изпитание на Исус необходимо.

Останалите само въздъхнаха.

– Можем да добавим и Божието име към списъка, – провокира ги старецът.

– Какво? Бог е причинил страданието на Исус? – почти в един глас реагираха няколко души.

– Да, – поклати глава дядо Петко. – Зад камшика на бича беше Божията ръка, която изливаше присъдата, гнева и наказанието за греховете на целия свят върху Сина.

Повечето бяха навели глави.

– Представете си, – плесна с ръце старецът, – как коженият камшик се спуска по голия гръб на Исус. След него остават рани, които кървят. Плътта Му е разкъсана.

– Колко лош е грехът, – възкликна Камен. – И то нашия грях.

– Така изглежда наказанието, – констатира дядо Петко. – Ако Бог наистина направи това на своя Син, той със сигурност ще го извърши и на невярващите в последния ден.

Повечето мълчаха и клатеха глави.

– Цената беше платена. Исус иска да види своето потомство – теб и мен, да живее с Него вечно, – каза като заключение дядо Петко.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.