Според дадени вярвания, разсипаната сол води до кавга. Това суеверие е родено не в Европа, а в Русия по времето на цар Алексей Михайлович.

По това време търговията със солата не е била развита в Русия, тя се е транспортирала от далече и се облагала с всевъзможни данъци и задължения.

Тогава правителството увеличи данъците върху търговията със сол, което довело до увеличение на цените ѝ. Солта тогава е била много скъпа, а да се живее без нея е било много по-трудно, отколкото сега. През 17 век не е имало хладилник и солта се е използвала като консервант.

За да се запазят месото, сланината, рибата ги солели. Зеленчуците също ги солели и оставали да ферментират, за това останало без сол, семейството се оказвало заплашено от глад.

Така че не е изненада, че разсипаната сол води до бурно недоволство на роднините. От тук идва и обичая да се хвърля щипка сол през лявото рамо, за да се предотврати кавгата.

По този начин главата на къщата сякаш показва, че вината е простена, а добрите отношения за него са по-ценни от скъпата сол.

Всички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

В Атлантически океан се разрази буря. Корабът се блъскаше във вълните, като безпомощна треска.

Хората се ужасиха. Всички очакваха най-лошото.

Един от  пътниците започна да вика:

– Господи, спаси кораба! Господи, корабът потъва, той скоро ще се разхвърчи на трески. Спаси го!

Някой го побутнал по рамото и се чул разгневен глас:

– Защо вдигаш такъв шум? Твой ли е корабът или какво?

Пътят беше неравен и с много дупки. Младежите унило гледаха нищо не разкриващият им се пейзаж и мълчаха. Само шофьорът Стайко си подсвиркваше. Той лесно не се предаваше и каквато и ситуация да възникнеше, все ѝ намираше колая.

За да разведри умърлушените младежи Стайко наруши мълчанието:

– Та в Котел сте учели. Чувал съм, че там надуват кавали, гайди, други стържат на гъдулки, а трети думкали на тъпани. Навярно хората от Котел не могат да спят от шумотевицата, която дигате в училището.

– Чичо Стайко, ти знаеш ли какво е това кавал? – каза явно засегнат Тодор.

– Куха пръчка с дупки, – шеговито обясни Стайко.

– Ами гуслата? – Тодор взе инструмента до себе си и опъна една от струните.

– Тумбеста коруба с опнати жици, – засмя се Стайко. – На кавал при нас свирят овчарите, а на гъдулка, тия дето водят  мечка след себе си на синджир.

– Ей тая пръчка с дупки, както я нарече, – назидателно почна Тодор, – е уникален инструмент. Това е цяло съкровище, пълно със тайни.

– Да започнем от там, където се надува, – намеси се Развигор. – Виж как са скосени ръбовете. Тънкото придава един шушнещ звук. Той съпровожда звука, който се получава от колебанията на въздуха вътре в инструмента.

– Височината на вътрешните звуци се определя от съкращаването или удължаването на стълба въздух вътре, в кухината, – допълни Тодор.- Това става чрез отверстията. Вдигнеш пръст, получава се един звук, притиснеш отверстието – друг.

– А тембърът на звука идва от дължината, – не остана назад и Росица. – Кавалът е с един тембър, свирката с друг и т.н.

– Браво бе, юнаци, – възкликна Стайко, – вие направихте пълна аутопсия на това потъмняло дърво! До колкото можах да разбера от обясненията ви, в кавала има въздух, който не е надут.

– Много добре, чичо, – засмя се Развигор, – много бързо схващаш. Ще те вземем в нашето училище. А на какъв инструмент ще свириш?

– На дудук, на какво друго, – бързо отговори Стайко. – То и в него има не надут въздух. Май, че в гайдата има най- много такъв въздух.

– Вярно е, – засмяха се и тримата младежи.

– Но, – добави Тодор, – само в надутата гайда.

– Добре де, ами гъдулката, нали в нея няма надут въздух, – заинтересува се Стайко. – тогава как свири?

– Овално издълбаният корпус, – започна да обяснява Тодор, – е затворен с мембрана, върху, която лежи една струна. Над нея са изпънати „жиците“, както ти ги наричаш. Те имат различна дължина и са различно опънати, Звукът от тях се извлича с лък.

– Освен, че струните крият различни звуци, – обади се Росица, – само с докосване на пръстите на лявата ръка, те се дообогатяват.

– Така се получава симфония от звуци, с тембър, придаден от мембраната, – довърши поясненията си Тодор.

– Обясняваш като истински даскал, Тодоре, – засмя се Развигор.

Тодор разроши косата на приятеля си и го тупна по рамото:

– Нали и ти си бил в час и си слушал, защо тогава ти не обясни на човека?

До кавга не стигнаха, защото вече бяха спрели пред дома на Стайко. Развеселени слязоха от колата и се упътиха към стария вратник, който от два дена никой не беше отварял. Предстоеше им едно интересно гостуване……

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.