– Не, така не може, – роптаеше Ботьо.

– Имай малко търпение, – посъветва го Станко.

– Дали проблемите са наши или чужди, те рефлектират върху нас, – боботеше яростно Ботьо.

– Точно за това се иска търпение, – натърти Станко.

– Ние сме човешки същества, ядосваме се бързо и бавно или изобщо не прощаваме, – размаха нервно ръце Ботьо.

– Следващият път, когато не ти достига търпение, – Станко потупа по рамото Ботьо, – не забравяй, че светът се развия според Божия план, а не по нашия.

– От къде да го взема това търпение?

– Знай, че Бог е много по-търпелив спрямо нас, – отбеляза Станко. – За това намали скоростта. Изчакай! Бог никога не бърза. За Него няма срокове. За това успокой духа си и отпусни нервите си.

– И какво да правя според теб? Да чакам Господа?

– Докато Го чакаме, – наблегна Станко, – Той ни помага да използваме ветровете на бедствието, за да се издигнем над проблемите.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.

Марко клатеше глава и недоволно мърмореше:

– И аз вече си имам „трън в плътта“. Бог не иска да го премахне по чудодеен начин. Защоооооо?

– Може би с това ти помага да не се превъзнасяш и преди всичко да се доверяваш на Него, – потупа го по рамото Младен.

– Слушал съм ги тия, – сбърчи нос Марко.

– Трънът често се допуска, за да може Бог да поправи греха в живота ни, – добави Младен.

– Не съм толкова глупав и некадърен, за да се справя сам…., – възрази Марко.

– Няма значение колко умен и способен си, трябва да помниш, че не можеш да се справиш без Божията помощ.

Марко леко се усмихна и повдигна рамене.

– Трънът е Божията игла, която пука балона на гордостта ни, – продължи Младен. – Така че, когато животът изглежда твърде труден за понасяне и когато не може да се намери бързата победа над греха, запомни „Неговата благодат е достатъчна“. Тези думи осигуряват стабилност, когато всичко изглежда наопаки.

Марко само мълчеше и клатеше глава.

А Младен настървено настъпваше:

– Бог никога няма да бъде по-истински за теб, отколкото когато имаш нещо в живота си, което не можеш да поправиш или когато се чувстваш слаб, безпомощен и безнадежден. В такива моменти Неговата благодат и сила са единствените, които могат да те измъкнат и насочат към Неговото царство.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.

Петко дойде потупа по рамото Румен и му каза:

– В другия край на града има нова църква.

Петко наостри уши, а Румен продължи:

– Няма спор, едва побира хората. Направо се пука по шевовете.

Петко не се зарадва много на тази вест. Той подходи доста ревниво.

Вместо да празнува работата на Божието дело, Петко бе обсебен от неговото собствено его.

Той искаше неговата църква да е най-голяма.

А когато разбра, че църквата е дар на Румен, още повече вътрешно се разбунтува.

„Колко жалко, – мислеше си ожесточено Петко, – църквата не е моя, а негова. Работата също е негова, а не моя“.

Петко не посмя да попита приятеля си за подробности, защото всичко клокочеше в него от завист.

Какво е лекарството за ревност?

Доверие в Бога и живот в изобилие от Божията любов.