Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Учителката разказваше историята за лайнера, който се бе разбил:

– На кораба имало една семейна двойка, която успяла да стигне до спасителната лодка, но там имало само едно място. Изведнъж мъжът избутал жената си във водата и се качил в лодката. Съпругата извикала преди окончателно да потъне.

Тук учителката спря за малко, а след това попита:

– Как мислите какво е извикала жената?

Повечето от децата казаха:

– Мразя те!

– Как може да съм била толкова сляпа?!

Учителката се обърна към Стефан, който през цялото време мълчеше:

– А ти как мислиш, какво е извикала тя?

– Погрижи се за детето ни, – отговори с тъга Стефан.

Учителката бе изненадана:

– Знаеш ли тази история?

– Не, но същото каза баща ми на майка ми преди да почине, – повдигна рамене Стефан.

В очите на учителката се появиха сълзи.

– Правилно. Корабът потънал. Мъжът се прибрал у дома и сам възпитал дъщеря си. Минали години. Този мъж починал. Дъщеря му разглеждала нещата му. Намерила дневника му, в който прочела следното:

„Тя беше болна от рак, преди да предприемем това пътуване. Не ѝ оставаше много да живее. Боже, колко много ми се искаше аз да бях потънал, а не тя, но заради дъщеря ми, не можех. Оставих я там насред океана…..“

Класът мълчеше. Разказът ги бе трогнал.

Те бяха разбрали, че не винаги пред изглеждащото добро се крие наистина добро и че под прикритието на привидно лоша постъпка, може да няма предателство.

Не съдете според това, което сте видели. За същността на много постъпки дори не бихме и подозирали….

Виктор от няколко години беше напуснал хокея. В отбора той пазеше вратата.

И сега, когато вече е далече от овациите на публиката, този скромен човек реши да се занимава с някаква полезна дейност. Пари имаше достатъчно, но не желаеше да ги пилее в кръчмата или някое заведение с приятели.

Виктор обичаше животните и реши да направи нещо за тях.

Той каза на приятеля си Михаил:

– В живота има толкова много лъжа. Събират пари уж да създават приюти за животни, а такива не се откриват и парите изчезват.

– Какво да не си решил да отваряш някой кучкарник? – засмя се Михаил.

– Можеш да ми се смееш колкото си искаш, но искам да помогна, с каквото мога в тази насока.

– А от къде ще вземеш толкова много пари?

– Не става дума за големи вноски. Ето погледни ако хиляда души внесат по 20 лева стават 20 хиляди, а това вече е реална помощ. Пък и за кучетата не се изисква кой знае колко, за да ги зарадваш.

– И какво точно си решил? – погледна го съчувствено Михаил.

– Нужна е храна, – продължи с размишленията си Виктор, – по-големи пространства, където кучетата да се разхождат и да им се отделя достатъчно внимание.

– И това ще ти достави ли удоволствие?

– Те ще радват хората. На всеки човек ще отдават признателността си, че е отделил няколко минути за него. Кучетата са любвеобилни.

Михаил само вдигна рамене.

– Представи си, – възторжено размаха ръце Виктор, – Ще поставя обява: Ако желаете посетете ни! 15-20 минути с нас и ще но доставите много радост“…..

Златното правило на познанието е: Ние разбираме не с разума си, а с послушание.

Ако човек се нуждае от познание, той трябва да разчита на любознателността си, но ако иска да разбере какво ни учи Исус Христос, му трябва само послушание.

Ако смисълът на някой неща е скрит от мен, не се съмнявайте, че в нещо съм се оказала непослушна. Невежеството поставя на пътя на разума завесата на мрака. Духовната тъмнина настъпва, заради нежеланието ни да станем послушни.

Никой никога не получава една дума или откровение от Бога ако не бъде изпитан според тези думи. Ако не се покоряваме на Бога, не трябва да се учудваме, че не растем духовно.

Божият Дух не позволява на духа ни да отслабне като се оправдаваме. Той ни отваря очите за неща, за които по-рано не сме и подозирали.

Когато Христос ни разкрива Словото Си, не се правете, че не сте чули. Никаква лъжа и притворство не върви ръка за ръка с Христос. Той ни учи и за най-малките неща.

Бъдете особено внимателни за това, на което обикновено повдигате рамене и тогава ще разберете защо духовно тъпчете на едно и също място. Нека ви смятат за фанатици, но вие  непременно направете това, което Бог очаква от вас.

Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.