Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

За съжаление някои бащи се отказват от бащинството си и се превръщат нещо тайнствено и неосезаемо за дъщерите си.

Тогава мама поема всичко на раменете си. Празното място, което трябва да заеме бащата, малкото момиченце дорисува само.

На невидимият татко се добавят приказни черти, а мама се превръща в стабилна, здрава и непоклатима скала, в състояние да се справят с всякакви ежедневни проблеми.

Ролята на бащата за вече порасналата дъщеря така си остава неясна, а жената се превръща в сила, която гарантира сигурността, доставянето на необходимото и благополучието в семейството.

Така порасналата девойка приема подобно поведение. Продължава да чака приказния принц, но така си и остава сама, защото за обикновените мъже в нейния живот няма място.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.