Тази сутрин Виктор закъсняваше за работа. Дали часовникът не бе звъннал или той не бе го чул, нямаше никакво значение. Виктор трябваше да се състезава с времето, от което сериозно бе изостанал.

Когато се върна от работа, го чакаше го пухкава изненада. На креслото му се бе настанил гостенин, който го посрещна с мяукане.

Виктор разроши косите си с ръка и усмихвайки се каза:

– До колкото си спомням тази сутрин нямах котка.

Той погледна към прозореца, който бе забравил, когато бързаше за работа и поклати глава, след това се обърна към неканения си гост:

– Ясно от къде си се промъкнал. Странно държиш се, сякаш тук си живял цял живот.

Виктор огледа котката, която се оказа котарак.

– Няма нашийник, – каза си Виктор.

След първото запознанство, котаракът започна да обикаля Виктор и да се отърква в крачолите на панталона му, като от време на време мяукаше.

– Навярно си гладен, – каза си Виктор и бързо отиде до близкия магазин.

Там той бързо купи храна и котешки принадлежности, а след това се върна обратно.

Котаракът беше толкова доволен, че мъркаше, докато ядеше.

След като го нахрани, Виктор обиколи съседите си, с един единствен въпрос:

– Да ви се е изгубила котката?

Но съседите вдигаха рамене и не можеха да кажат, чий е изгубеният котарак.

– Явно, ще останеш при мен, но утре трябва до отидем до ветеринара.

На следващия ден новоизпечения собственик заедно с котарака посетиха близката ветеринарна клиника.

Котаракът бе проверен за паразити, бълхи, ваксинираха го и му направиха всички необходими процедури.

Ник, така нарече котарака си Виктор, вече се чувстваше като у дома си. Когато откри банята, веднага скочи във ваната. Спокойно, там нямаше вода.

Когато Ник  се запозна с новата обстановка, взе да се заседява в скута на Виктор. През останалото време се въртеше край новия си стопанин и постоянно си „просеше“ милувки.

Виктор разказваше на приятелите си за появилия се от не знам къде котарак:

– Мисля, че е доволен от новото си място. Какво да го правя, той сам избра мен и моя дом.

Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.

– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.

Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.

Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.

– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.

Петър вдигна рамене:

– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.

Невестулката бързо се шмугна в храстите.

– Видя ли я? – извика Димитър.

– Не, – завъртя глава Петър.

– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….

Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.

– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.

– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.

– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.

– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.

– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.

– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи  Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.

– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър,  – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.

Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.

Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Жегата прогони хората от улицата и събра старците в селската кръчма. Всеки от тях седнал пред чашката си, можеше да философства по злободневните теми.

Дядо Костадин пръв повеждаше хорото, той не мълчеше пред неправдите.

– Личният ми доктор ме изпрати в Здравната каса, – започна дядо Костадин, – да си направя снимка на главата.

– Че какво ѝ е на главата ти, – реши да се пошегува Сава, – гледам я на раменете ти стои.

– Нещо ми пищи в тая пущина, – оплака се Костадин, – сякаш бръмбари щъкат из нея.

– Е, какво направиха ли ти снимката? – попита загрижено Захари.

Костадин сякаш не чул въпроса продължи:

– Ходили ли сте в Здравната каса? Лъскави плочки по пода, бели стени, климатик, кафемашина, компютри бръмчат из стаите, а пред тях седнали бая хора.

– Така било и на Запад, – намеси се Йордан.

– Пратиха ме на втория етаж в една стая, – продължи разказа си Костадин. – Чукам на вратата и влизам. Там едно младо докторче и две жени, сигурно негови колежки ме гледат учудено. „Баш сега ли намери да дойдеш, старче“, – казва ми гневно младия мъж. Питам го: „Че какво му е на сегато?“ „Сега , – троснато каза докторчето, – сме в почивка“.

– Какъв народ само се е навъдил, – навъси чело Ставри.

– Ти остави това, но на всичко отгоре ми се скара: „Излез отвън и ще почакаш още пет минути“, – пусна една полуусмивка Костадин върху набразденото си от бръчки лице. – Влязох след пет минути, докторчето гледа бележката ми от личния ми лекар и казва: „Трябва да ти се направи снимка на главата? А знаеш ли колко струва това фото?“ „Колко?“ – питам го аз. „Сто лева“ – и ми се усмихна предизвикателно.

– Брей, че ние с нашите пенсийки ….. , – скочи Сава. – Ако дадем сто лева, какво ще остане за лекарства, храна, да не говорим за другите неща.

– Е, направи ли си снимка на главата? Докторът видя ли какво ѝ е? – заинтересува се живо Захари.

– Като чух цената, – наведе глава Костадин, – прибрах си хартийката от доктора и си дойдох.

– А, главата ти? – попита Йордан.

– Бръмчи си, – въздъхна Костадин. – В последно време започна нещо трещи в нея.  Какво да правя? Така ще е докато ме изкарат напред с краката ……

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.