Жана обичаше много своя Бобчо. Той бе двегодишен шнауцер. Тя го водеше го на разходка, а той ѝ се отплащаще с безкрайна любов и покорност.

Бобчо много обичаше да донася палката, която Жана му хвърляше. Тя знаеше, че това е едно от неговите любими занимания, но веднъж то се оказа пагубно за него.

Един ден тя хвърли около 20 пъти пръчката в езерото и Бобче радостно размахвайки опашка я донасяше обратно.

Кучето неволно бе погълнало много вода, когато обратно плуваше към своята стопанка. В резултат на това се повиши нивото на натрия в организма на животното, а това доведе до фатални последствия в мозъка.

Двадесет минути след приключване на играта Бобчо стана вял, изглеждаше сякаш се е напил.

Жана го погледна, погали го и му каза:

– Бобчо, какво ти става?

Но полюшващата походка на кучето я разтревожи. Тя грабна кучето и веднага отиде при ветеринара.

– Водна интоксикация, – каза ветеринара след като чу разказа на Жана.

Лекарят се опита да го реанимира, но вече бе късно за каквото и да е.

Жана се разплака:

– Бобчо толкова обичаше тази игра. Изобщо не знаех, че тя може да бъде опасана за него. И друг път сме му хвърляли палки и топки и той радостно ги е връщал.

– Да, но този път е било фатално за него, – печално гледаше и ветеринара, към безжизнената топка от козина, която лежеше безмълвно на масата.

– Защо никой не ни е предупредил за това? – извика Жана обляна в сълзи.

Ветеринарът вдигана безпомощно ръце.

– Всичко стана буквално за час, – Жана гледаше мъртвото телце на довчерашния си любимец и още не можеше да се примири със станалото.

През февруари 1944 г. полицаите от Тюмен в рамките на две седмици, събрали от града котките и кучетата, за да ги изпратят в Ермитажа, където по време на блокадата се разплодили голям брой плъхове и мишки.

Те били заплаха за произведения на изкуството.

238 котки били изпратени в Ленинград, от които се родила нова популация от котки в Ленинград.

Картелът на колумбийския наркобарон Пабло Ескобар оперирал с безумно количество налични пари.

Според разказа на неговият брат Роберто Ескобар те харчели всеки месец около 2500 щатски долара за гумени лентички, с които превързвали пачките.

Около 10% от средствата се губели поради плъхове, които откъсвали ъглите на банкнотите, които се съхранявали в хранилища.

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

На една от потъмнелите маси Панайот прикачи един към друг броевете на новите вестници, за които се бе абонирало читалище „Светлина“, на което той беше секретар и библиотекар.

В съседното помещения бяха шкафовете с книгите на читалищната библиотека.

Ако за първи път дойдеше ученик, будно селско момче или любознателен селянин, Панайот му препоръчваше:

– Първо прочети разказите и повестите на Иван Вазов, стихотворенията на Ботев, песните на Чинтулов, разказите на Георги Стаматов и Елин Пелин. Интересна е и сатирата на Стоян Михайловски, смешките на Михалаки Георгиев, Песните на Цанко Церковски. Тук има книги от Пушкин, Гогол, Лермонтов, Шевченко, Джек Лондон, Виктор Юго, Толстой, Тургенев, Горки, и много преводни автори.

Панайот видеше ли, че на някой му доставя удоволствие четенето, му казваше:

– Я сега вземи нещо от чуждите автори. Виж какви повести е написал Иван Петрович Белкин. Запознай се как в Русия се търгува с мъртви души. А тук ще узнаеш как дивото си остава диво – и му подаваше „Белия зъб“ на Джек Лондон.

Когато в библиотеката се събираха повече от двама души, Панайот изказваше „философските“ си мислите на глас:

– Учените много неща обясняват, но пред тайните на Библията вдигат рамене.

И като придобиеше вид на пророк, повтаряше  трите тайнства, които силно го бяха впечатлили:

– Как лети орел без да си маха крилете? Как пълзи змия по отвесна скала? Какви са неведомите пътища на жената към мъжкото сърце?

Понякога в библиотеката се отбиваше Дамян Бедния, да си вземе някоя книжка.

– Дай ми една, но нека да бъде тънка и с едри букви, – поръчваше си Дамян.

Веднъж, когато прочете „Книга за оскърбените и онеправданите“от Стоян Михайловски, Дамян каза на библиотекаря:

– Бай Панайоте, то наред със сиромашията, имало и друг свят на книгите, ама и той бил беден.

Това е отлично място за забавление на децата.

Парковата зона е разположена под открито небе, на чиято територия има повече от 120 миниатюри.

Възрастни и деца ще могат да се почувстват като истински Гъливер и повелители на Турция благодарение на реалистичните миниатюрни турски градове.

Освен това тук ще се намерят детски площадки, закусвални, коловоз, мини парк за деца, отегчени от разказите на гида.