Един ден Андрей попита Юри:

– От къде идва този интерес към опашката на алигатор?

– Ти не знаеш, колко е вкусно! Все едно ядеш пилешко, – възкликна Юри.

Един ден Андрей реши да опита този специалитет в един ресторант. Не му приличаше на пилешко, но беше много вкусно. Пържено месото му приличаше повече на скариди.

Замисляли ли сме се колко често в християнския си живот подхождаме по същия начин към нещата? Неохота пред неизвестното, опит и радост от резултата.

Псалмистът често пише за добротата, щедростта и любовта на Бога и ни насърчава да направим крачка от това да знаем за Бога, към това да го изпитаме и да се убедим лично колко е благ.

Както става при опитването на ново ястие, така „вкусваме“ от Божията благодат, любов и милост на нашия Господ, Който храни душите ни.

Всичко това превишава човешките ни разбирания. Бог е благ. Бог е любов.

Сърцата ни истински копнеят за истина, любов, надежда и радост, но само в Бога откриваме всичко, от което се нуждаем.

Когато Олга Шиварова получила увреждания и станала инвалид, тя се научила да рисува с устата си. Олга била прикована към инвалидна количка поради рядко заболяване на централната нервна система.

Шиварова забелязала първите симптоми на заболяването си, когато станала на 33 години. По това време е работила като счетоводител в Москва.

Поради прогресиращото заболяване ръцете ѝ отказали и започнал да се губи гласът ѝ.

В Рязан Олга се научила да рисува, като държала четката с устата си. Скиците си правела на таблет. Тя управлявала устройството си с помощта на носа си. За да направи една картина на Шиварова са ѝ необходими три дена.

Тя казва:

– Промени се отношението ми към живота и моето заболяване. Чувствам, че все още съм жива. Започнах да усещам повече радост и наслада в това, което върша. Например, за мен живота изглежда обемен.

Олга обича да посещава театри и кина, разхожда се ежедневно. Помагат ѝ от семейството и една студентка доброволка.

Шиварова дава следния съвет:

– Хора, които са се сблъскали с такива трудности, особено по-младите, искат да намерят изход от ситуацията. Моя девиз е: „Има изход от всичко“.

Дърветата пред нашата къща не са красиви, но са здрави и силни. В клоните им намират убежище птиците. Ние и съседите, често се спираме под техните сенки. Шишарките им използваме за подпалки, когато палим огън.

Лятото беше горещо и имаше суша, но тези дървета не бяха засегнати. Те имаха дълбоки корени, които се напояваха от близката река.

Така става и с нас, когато сме вкоренени в истините на Божието Слово. Щом сме близо до Изворът на живата вода, Словото ни прави духовно силни.

Ако пренебрегнем това, което ни приближава към Бога, губим мира и радостта в живота си. За това трябва здраво да бъдем вкоренена в Божието Слово и напоявана от живата вода, която Христос ни дава за вечен живот.

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Две годишната Мая това лято щеше да отиде на море с родителите си. Тя не знаеше какво я очаква, но усещаше вълнението на възрастните около себе си.

Дългоочакваният ден настъпи и те потеглиха с колата. Пристигнаха благополучно и бяха настанени в едно бунгало.

Когато малката Мая застана на пясъчния бряг, очите ѝ се ококориха пред безкрайната водна шир. Тя пристъпи с неуверени крачки и заяви :

– Страх ме е да вляза по-навътре.

– Всичко е наред, – успокои я майка ѝ. – Направи само една крачка напред.

Малкото дете страхливо поглеждаше идващата вълна. То не дочакваше тя да се отдръпне, а бягаше назад, сякаш щеше да се опари от нея.

– Страх ме е , – прошепна Мая.

– Всичко е наред, – обади се и баща ѝ, – направи само една крачка.

И тя го послуша.

– Браво, – насърчи я баща ѝ. – Сега още една.

Мая пристъпи още малко напред, после още малко, като не пускаше ръката на баща си.

Най-накрая малкото момиченце потопи краката си във водата и завика ентусиазирано:

– Успях, влязох….аз съм вътре!

– Завиждам ѝ, – каза майка ѝ, като я наблюдаваше, как пляска ръце във водата. – Като си припомня колко често не съм имала смелост да последвам Исус и да се насладя на извоюваната вече победа. Винаги съм се притеснявала от несигурността.

– Това чувство пречи на много от нас, – засмя се бащата на Мая, – които мислят, че ако пристъпят напред, на тях няма да се гледа с добро око. Исус не иска да стоим изплашени, а ни приканва да пристъпим към истинската победа.

А през това време Мая си играеше с вълните. Тя бе изпълнена с радост, защото победи страха.

Пътя към радостта настоява да продължаваме, да правим крачки напред.