Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Беше един прекрасен пролетен следобед. Петър седеше до баща си, който умело въртеше кормилото на старата им кола, която бавно напредваше по прашния неравен път.

Всичко бе окъпано в зеленина и потопено в слънчева светлина. Птиците весело пееха, а двамата баща и син се усмихваха.

Всеки от тях поотделно си представяше с радост времето, което щяха да прекарат заедно в полето.

Изведнъж на прозореца на колата се появи пчела. Петър бе алергичен към пчелите. Едно ухапване можеше да го доведе до злополучен край.

Момчето потръпна и се уплаши.

Бащата бързо се протегна и сграбчи пчелата. Стисна я здраво в ръката си.

След това бавно и спокойно разтвори дланта си.

Петър гледаше обезумял баща си и уплашено, без да може дума да каже, сочеше към ръката на баща си.

Там стърчеше жилото на умъртвената пчела.

Бащата с помощта на другата си ръка изтегли жилото и го показа на сина си, като каза:

– Виждаш ли това? Не е нужно да се страхуваш вече, аз поех жилото вместо теб.

Не трябва да се страхуваме от смъртта, защото Христос я прие вместо нас. Неговата победа на кръста ни освобождава от робството на греха.
Исус пое жилото затова триумфално попита:

– О смърте, где ти е победата? О смърте, где ти е жилото?

Христос се издигна. Страхът изчезна. Сега новият живот с Бог ни принадлежи.

Не се двоуми приеми го!

Утро. Виктор отвори очи и огледа безизразно ергенския си апартамент. Стана, приготви си кафе и докато го пиеше отбеляза:

– Животът ми е пълен провал.

Въздъхна дълбоко и потегли към работното си място. Автобусът бе претъпкан, а мислите му се влачеха едва едва:

„Сега ще имам работа с колегите си, а с тях честно казано никак не се разбирам. Постоянно ми лазят по нервите. А после какво следва в програмата? Връщане след работа в къщи. Претопляне на нещо купено от супермаркета, някакъв тъп филм и отново в леглото. Да, едно и също всеки ден“.

Виктор слезе на спирката, но не знайно по каква причина тръгна в посока обратна на офиса, в който работеше. Накъде отиваше и той сам не знаеше, а главата му тежеше като камък.

– Не, не мога да живея повече така.

Внезапно спря и разбра, че се намира на непознато място, на непозната улица близо до някакъв магазин. Погледна часовника си, но не се притесни много, а само тихо промърмори:

– И без това съм закъснял, не е лошо да видя какво има в този магазин.

За тезгяха го посрещна възрастна жена. Странно, рафтовете бяха празни. Виктор се смути, но нещо от вътре го караше да открие какво бе необичайното в този магазин.

– Добър ден, – поздрави учтиво той. – Вашият магазин изглежда някак …. интересен, не съм виждал такъв до сега. Какво продавате?

Жената се усмихна:

– Нямам представа. Всеки идва тук и си взема нещо, от което наистина има нужда.

– Това някакво разиграване ли е? – попита изненадан Виктор.

Жената само повдигна рамене и отново се усмихна.

– Животът ми е скучен и еднообразен. Имам нужда от радост, мир, любов, …. премерете ми един килограм от тези съставки.

Жената кимна загадъчно, а след това му подаде една платнена торба.

Изведнъж Виктор се събуди. Разбра, че се е успал и трябва със всички сили да тича към работата си.

Но …. в ръката си усети нещо. Това бе платнена торба.

Той бързо я отвори. В нея лежеше книга с тъмна кожена подвързия. На първата корица се виждаше кръст, а под него с големи букви пишеше: „Библия“.

И Виктор разбра, че това, от Което бе бягал цял живот го намери …..

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

В голямата гора настъпи радост или всеобщ страх не знам, но на лъва се родиха три малки лъвчета. Две от тях определиха за умни и съобразителни, а третото, което бе и най-малкото, минаваше за мързеливо и недобросъвестно.

Мина време лъвчетата пораснаха и старият лъв започна да ги води на лов.

– Ти върви до мен и не се отдалечавай, – поръча лъвът на малкото лъвче, за което никой не предполагаше, че може да излезе солиден заместник на бащата.

Това предупреждения на старият бе не за друго, а защото се страхуваше да не го изгуби из високата трева и гъстите храсти.

Водейки го със себе си лъвът инструктираше малкия:

– Ето така трябва да се скриеш….. така да пълзиш…. А когато атакуваш плячката …..

Безкрайни бяха поученията, но те дадоха резултат. Макар да изглеждаше лениво и безгрижно, малкото лъвче умееше да слуша и възприема.

За това този малкият, от който никой не очакваше нещо особено, се превърна в истински ловец. Той бе гордостта на баща си.

В края на краищата малкият Лео замести застаряващия си баща и това стана, не защото бе станал любимец на баща си, а поради качествата, които изявяваше и респектът, който предизвикваше.

А братята му, които бяха свикнали да стоят на заден план, защото можеха сами да се грижат за себе си, се превърнаха в най-обикновени лъвове.