Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

В големият град съседите дори не се познават. Понякога само се разминават и вяло, поради стар запазен навик се поздравяват.

Людмила скоро се нанесе в двустайния апартамент на един не многолюден блок, не че в него нямаше хора, а поради простата причина, че те само се разминаваха, дори без да се поздравяват. Не се интересуваха един от друг. Дори някой да умреше от тях, другите нямаше да разберат, докато не се разнесе зловонната миризма от апартамента му.

Людмила имаше три деца и ежедневието ѝ бе запълнено до секунда, но тя обичаше да общува с хората и се стараеше да им помогне с каквото може.

До нея живееше възрастна жена. За нея казваха:

– Те е много ексцентричен човек. Живее сама, не общува с другите от блока и в дома си не пуска никого.

Людмила си помисли: „Тази жена навярно има нужда от помощ, но не знае към кого да се обърне“.

Тя няколко пъти се опита да заговори възрастната жена:

– Здравейте! Ако имате нужда от помощ бих могла да ви помогна.

Но старицата се свиваше и отказваше всякакъв контакт.

Людмила не се отказваше лесно особено, когато нещата не вървяха. Тя чувстваше, че тази жена се нуждае от помощ, а тук никой не ѝ обръща внимание. Людмила продължи да я поздравява и да ѝ предлага помощта си.

Най-накрая възрастната жена ѝ се довери, дори ѝ отвори вратата на апартамента си.

Когато младата жена влезе в него, разбра защо тази старица се държи така странно. Това, което видя се оказа много по-лошо от това, което очакваше.

Подът бе покрит със доста голям слой мръсотия. Дрехите бяха стари, а мебелите напукани. В кухнята почти нямаше храна.

И Людмила се хвана за работа. За няколко дена почисти апартамента. Изхвърли старите мебели и ги замени с запазени, които ѝ отстъпиха приятели и познати, когато им разказа историята на баба Мина. Превърна жилището в място, подходящо за живеене.

Изведнъж всичко се промени за старата жена, не само леглото, мебелите и всичко останало в апартамента. Тя вече имаше нови приятели, които често я посещаваха, готвеха ѝ и се грижена за нея.

Не е вярно, че хората в града, не се обичат и не желаят да общуват един със друг, просто им трябва повод, за да покажат добротата си.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Причина за това е самозаблудата.

Да предположим, че в този момент съгрешавате, но си мислите, че този начин на действие ще даде по-добри резултати от това, което вече Бог ви е казал да направите.

За да спрете да грешите, трябва повече да не лъжете себе си. Погледнете честно към живота си, изправете се пред истината и се справете с проблемите си.

Помислете добре. Кое е това, за което се преструваме, че не е наш проблем? Че не сме пристрастени към него? Кое е това нещо в живота ви, за което си казвате: „Това не е чак толкова страшно, не е голяма работа“?

Няма значение дали приемате хероин, гледате порнография или четете долнопробен роман. Човек всичко използва, за да избяга от болката и греха си. Но вие няма да получите изцерение, докато не потвърдите корена на проблема си.

Нима е нужно да ударите дъното, за да се промените? Има толкова сигнали около вас, които искат да ви събудят, но вие не искате да ги слушате, вместо това вървите към унищожението си.

Не чакайте дълго, признайте корена на проблема си и се справете с него.

Лошото е, че хората чакат твърде много, преди да помолят за помощ. Върху проблемите трябва да се работи навреме. Повечето хора отричат симптомите или чакат, докато стане твърде късно.

Библията казва: „Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас“.

Всички по долу изброени закони наистина съществуват. За тяхното нарушение може за дълго да останете зад решетките.

В Лос Анджелис, един човек има право да бие жена си с кожен колан, но ширината му не трябва да бъде повече от два инча.

Ето ви и още един интересен закон от Лос Анджелис.

В града не трябва да се облизва жаба. В този закон няма нищо странно. Работата е там, че някои жаби са пропити с халюциногени и за това някои хора ги облизват.

Полицията не знаела какво да направи с такъв вид наркомани, за това бил приет този странен закон.