Братовчедите на Дамян живееха само на два километра от него. Те растяха разделени.

Семейството на братовчедите му забраняваха на децата си:

– Няма да общувате, със семейството на Дамян, нито със него.

Двете семейства нямаха общи събирания. Дори не разговаряха, ако случайно се срещнеха в местния магазин.

Когато братовчедите питаха, защо им налагат тази забрана, отговорът бе:

– Те не посещават църква и лошо могат да ви повлияят.

Минаха години.

Един от братовчедите дойде на погребението на по-големия брат на Дамян.

Той смирено се приближи до опечаленото семейство и каза:

– Моля да ни извините, за лошото отношение, което имахме към вашето семейство през всичките години до сега.

Връзката с този братовчед започна бързо да се възстановява.

Независимо дали сме наранили друг или сме били наранени, необходимо е смирение, откритост и често много работа, за да се възстановят разбитите взаимоотношения.

Но Бог може и ще ни помогне.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Димо държеше теста на сина си Тони. Резултатите бяха задоволителни.

Димо въздъхна:

– Поне е издържал.

Той помагаше на сина си по математика.

В последно време бе затрупан с домакински задължения, а и началникът му му даваше допълнителна работа, която носеше в къщи.

Така, че все по-трудно му се отдаваше и почти не му оставаше време, да помага на сина си по математика.

Обезсърчен, мислейки за починалата си жена, си каза:

– Нели, ти щеше да знаеш как да се справиш с нещата. Не съм толкова добър, колкото ти беше.

Може да се чувстваме обезкуражени в задача, която Бог ни призовава да изпълним, сравнявайки резултатите си с тези от друг сезон.

Нека се съсредоточим върху Господния план сега, защото делото и Неговата цел са Божи, а не наши.

Хората се променят и задачите се променят, но Божият план и цел за нас не се променят.

Митко се стремеше да бъде успешен. Той искаше да бъде трудолюбив и богат.

– Упоритата работа носи добри неща, – казваше си той, – а ако забогатея, ще си купувам каквото си искам.

Но той не осъзнаваше, че печеленето на повече пари започва да ерозира в най-близките му взаимоотношения.

Печеленето на пари се превърна в основна негова цел. Така всички други желания бяха подчинени на приоритета на парите.

– Съжалявам, но не мога да дойда със теб. Трябва да работя.

Така Митко отказваше на всеки.

Той бе много изтощен от работата си, но от това пострадаха взаимоотношенията му с другите, особено с близките.

Ако преследваш богатството, то става твой господар.

Парите обещават свобода, но те правят роб.

Колкото повече пари натрупваш, толкова повече радостта се изпарява от теб.

Банковите сметки набъбват, а душата се свива.

Не уповавайте на парите, защото те не са надеждни.

Бъди богат на добри дела, щедри към нуждаещите се, винаги готов да споделяш с другите.

„Който обича парите, никога няма да се насити. Колко е безсмислено да се мисли, че богатството носи истинско щастие!“

Денят привършваше. Симеон се прибра от работа уморен.

– Най- голямото ми желание сега е да сваля тези прашни дрехи от гърба си, – каза си той. – Целият съм в пот. Днес бе доста напрегнато.

Той погледна към дрехите, които току що бе съблякъл и възкликна:

– Сега се чувствам по-лек.

Симеон се замисли, поклати глава и каза:

– Това ми напомня за духа, който е в нас. Колко му е леко, когато не носи бремето на лоши постъпки, повтарящите се вредни навици или желанието да се впиша в средата, където съм попаднали, но тя не е моя, затова и опитите ми са безуспешни. Като си помисля, такава среда само ограничава ума ми и не ми дава да творя с пълния си капацитет.

Той с усмивка грабна съблечените дрехи и ги хвърли в коша за пране, където ги чакаше обновление.

Свободата е да останеш разсъблечен, чист пред себе си и Господа, отхвърлил грешките от вчерашния ден.

Умът ти е освежен от истината и ти започваш да плануваш, кои неща да бъдат отхвърлени от днешния ден за утрешния.