Денят привършваше. Симеон се прибра от работа уморен.

– Най- голямото ми желание сега е да сваля тези прашни дрехи от гърба си, – каза си той. – Целият съм в пот. Днес бе доста напрегнато.

Той погледна към дрехите, които току що бе съблякъл и възкликна:

– Сега се чувствам по-лек.

Симеон се замисли, поклати глава и каза:

– Това ми напомня за духа, който е в нас. Колко му е леко, когато не носи бремето на лоши постъпки, повтарящите се вредни навици или желанието да се впиша в средата, където съм попаднали, но тя не е моя, затова и опитите ми са безуспешни. Като си помисля, такава среда само ограничава ума ми и не ми дава да творя с пълния си капацитет.

Той с усмивка грабна съблечените дрехи и ги хвърли в коша за пране, където ги чакаше обновление.

Свободата е да останеш разсъблечен, чист пред себе си и Господа, отхвърлил грешките от вчерашния ден.

Умът ти е освежен от истината и ти започваш да плануваш, кои неща да бъдат отхвърлени от днешния ден за утрешния.

Калин бе развълнуван и притича до баща си. Дръпна го за ръкава и попита:

– Татко защо мостовете не се срутват? А покривите на къщите?

Баща му се усмихна:

– Защото имат подпори. Те ги правят здрави и за това стоят прави.

– А как избират, тези как ги каза, ….. подпори?

Бащата обясни:

– Не всяка подпора би свършила работа. Ако тя не е достатъчно силна, а стара и износена, то мостът ще се огъне и ще се срути. А знаеш ли, че и ние хората имаме нужда се нуждаем от такава опора?

– Коя е тази опора? – очите на Калин се ококореха.

– За едни това са парите, за други славата, постиженията, дори вярата в себе си, но хората се нуждаят не от каква да е подпора, а от истинската.

– Коя е правилната? – попита нетърпеливо Калин.

– Това е Бог. Доверим ли се на Него, посветим ли Му се и Го следваме, Той ще върви до нас и ще ни подкрепя, когато можем да паднем, – отговори бащата.

Недьо беше нервен. Бе останал без работа и се чудеше какво да прави. Беше му омръзнало да стои в социалните мрежи. Ако потърсеше филм да гледа попадаше все на гледан. Не обичаше да чете, а да се разходи навън не бе по вкуса му.

– В динамичния свят, в който живеем, пълен с информация, развлечения, стремеж за развитие, често тихото време идва нежелано, – поклати глава той. – Дори ни създава напрежение. С какво да запълня тази тишина?

– В стремежа си да оправдаем всяка минута, започваме да изпитваме безпокойство от това, че не сме заети, – подкрепи го брат му Калин.

– Има и момент на прекалено високо напрежение, когато пък си търсим свободно време, – отбеляза Недьо.

– Исус е нашата почивка, – изкашля се дядо им.

– Какъв Исус? Някакъв бизнесмен ли е, който дава възможност за разнообразие и разсейва скуката? – попита Недьо.

Калин като по-голям беше слушал обясненията на дядо си за Спасителят Исус Христос. Той се усмихна и разказа всичко, което бе научил от дядо си:

– Той е Божият Син, Месията, който дойде на земята, за да ни спаси чрез Своята смърт и възкресение, предлагайки прошка на греховете ни и вечен живот на всички, които вярват в Него.

Старецът одобри казаното:

– Добре си запомнил всичко, което ти казах. Истинската почивка идва от време, прекарано с Бога.

А брат му добави:

– Това не е време, в което се оглеждаме за нещо, което още трябва да направим или очакваме кога ще свърши, а просто го изживяваме пълноценно в Неговото присъствие.

Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Стефан се надигна бавно от леглото. Предстоеше му още един ден работа преди да излезе в почивка по празниците.

Замисли се:

– Дните ни са изпълнени с избори. Сам решавам къде да отида, какво да правя, как да се държа.

И той беше прав.

Нашият собствен живот, репутация, кариера, ценности, бъдеще, дори и здраве се оформят в зависимост от това, какъв избор сме направили.

Имало е дни, когато Стефан е бил смутен:

– Да излъжа или да кажа истината.

Когато го обидеха или нараняваха бе готов да отмъщава, но знаеше, че трябва да прощава, защото това щеше да се отрази на психиката му, а от там и на здравето му.

Стефан си спомни моментите, когато се срамуваше да признае Бога:

– Страхувах се, че ще изгубя Явор, ако му кажех, че съм християнин. Все пак той бе човек, от който получавах доста облаги.

Стефан разроши с длан косата си и въздъхна:

– Хубаво направих, че му признах. Той много се заинтересува от моята вяра и от Спасителя и това много ме зарадва.

Отношението ни към Бога и връзката ни с Него определя какви хора сме.

Изберете пътя на Истината. Няма да съжалявате.