В последно време стана доста модерно „да дружим с децата си“. Дори някои психолози препоръчват такъв начин на поведение, като най-прогресивен.

Много родители възприели идеята за дружбата с децата им, се стараят да я приложат  в живота си.

Но какво се случва в действителност?

Усещайки, че децата „стават неуправляеми“ родителите отиват в другата крайност, налагат твърд авторитаризъм.. Те добиват изгубеното послушание, но губят доверието на децата и отношенията им с тях се разрушават.

Родителите в някои ситуации се държат като приятели, а в други си спомнят, че те са длъжни да бъдат възпитатели. Такива „промени“ водят децата до объркване.

На родителите им е трудно да преценят, в кой момент могат да извършат преход от приятелски взаимоотношения към отношения „родител-дете“.

Не знаейки какво да очакват от родителите си, децата сами прекратяват такова „приятелство“.

Защо става така? Нима тази теория на практика е неизползваема?

Детето се ражда абсолютно безпомощно. То се развива и опознава всичко около него благодарение на родителите си. Децата зависят от възрастните физически, морално и материално.

С възрастта преминават криза след криза. Първо на три години, после на седем и т.н. В тези кризисни състояния децата се стремят да се отделят от родителите си и искат всичко да решават сами.

Проблемът се състои в това, че те имат много малък жизнен опит, който не им позволява да вземат правилното решение.

Децата не могат да коригират грешките си, това трябва да правят родителите им. За това е необходимо да има определени граници. И това е съвсем нормално. Мухите трябва да бъдат отделно от месото.

Стремейки се да съчетаят ролята на възпитател и приятел, родителите не изпълняват напълно нито една от двете.

Не се отчайвате! Вие все още имате време да бъдете приятели с децата си, но само, когато те пораснат.

Ако премине бунтът на подрастващия и децата ви поискат да бъдат приятели с вас, мога да ви поздравя. Добре сте се справили като родители.

При психолог дошла двойка, мъж и жена женени от 15 години.

На въпроса на психолога:

– Какъв е вашият проблем?

Жената започнала дълга тирада, в която изляла всичко, което не я устройвало през тези години. Тя говорила половин час без да млъква.

Накрая психологът станал, отишъл при жената, прегърнал я и я целунал страстно.

Когато целувката завършила, жената мълчала замаяна.

Психологът се обърнал към мъжа и казал:

– Вашата жена се нуждае от това три пъти седмично. Ще се справите ли?

Мъжът се замислил, а след това отговорил:

– Е, мога да я доведа тук в понеделник и сряда, но в петък играя голф.

Обучаващият преглежда специални видове клипове за 15-20 минути през деня. Той слуша аудио материали в удобно време, „между делата“ си.

Предполага се, че този метод позволява да съхранявате голямо количество лексика за относително кратък период от време. По-скоро това не е метод за изучаване на езика, а технология за запомняне.

Идеята за 25 кадър се е появила още през 1957 г. благодарение на американския психолог Джеймс Вайкери.
Стандартна скорост на движение на лентата в проектора е 24 кадъра в секунда. Поставянето на двадесет и петия кадър зрителят няма да забележи, но информацията, носена от „невидим“ кадър, здраво ще се закрепи в човешкото подсъзнание.

Няма да давам оценка за метода, но ще отбележа, че за мен поне  е малко съмнителен.

Това е най-яркия цвят в спектъра. Психолозите приемат жълтия цвят за стимулиращ, позитивно допринасящ за умствените способности на човека.

В Руската империя до 1917 г. боядисвали държавните здания в жълт цвят.

Охрата и пясъкът имат жълт цвят поради йоните на тривалентното желязо.

Според указ на  Николай I, с който се узаконявала в Русия проституцията и публичните домове, всички проститутки трябвало да притежават специален „жълт картон“, в който подробно се описвало здравословното им състояние.

Надя в детската градина се изявяваше като способно момиче и никой не се съмняваше, че тя е добре подготвена за училище.

Преди да тръгне на училище Надя премина стандартната проверка за готовността ѝ да се обучава. Това не е много сложно, но при Надя нещата се объркаха още от самото начало.

– Здравей Надя, – поздрави я изпитващият, – нека да започнем от по-лесното.

Психологът нареди на масата круша, ябълка, праскова и портокал.

– Как можем да ги назовем само с една дума? – посочи плодовете психолога и се обърна към Надя.

Момичето се уплаши и наведе глава.

– Добре, нека да продължим по-нататък. Ето сега на масата лежат краставица, патладжан, домат и картоф. Как всички тях можем да наречем с една дума? – отново попита психологът.

Надя се разтревожи и нервно започна да се върти на стола си.

– А черешата, малината и ягодата?

– Не си спомням, – тихо каза Надя и едва задържа сълзите си.

Тогава психологът се обърна към майката на Надя:

– Мисля, че не трябва да бързате да я пускате на училище. Нека остане още една година в детската градина.

Майка изгледа неразбиращо психолога.

– Та аз ѝ зададох най-елементарните въпроси, – каза психологът.

Майката погледна дъщеря си и я попита:

– Надя, ти наистина ли не знаеш как се наричат тези неща с една дума?

– А, май си спомних, – радостно възкликна момичето, – това са макети, модели ….