Автобусът щеше да пристигне скоро. Стамат нервно пристъпяше от крак на крак. Секундите му се струваха минути, а минутите часове. През целия ден беше напрегнат, но сега бе доволен, че всичко беше приключило.

Когато пристигна автобусът настани измореното си тяло на първата му се изпречила свободна седалка. До него бе седнала жена. Той се вгледа по внимателно в нея, стори му е доста позната.

Притвори очи и едва не подскочи, това бе първата му ученическа любов. Невероятно….. бяха минали толкова години от тогава.

Състарената преждевременно жена по едва забележими признаци напомняше на стройната и пъргава девойка, която познаваше.

Много отдавна не беше я виждал, но изминалото време беше преобразило и двамата. Някаква невидима стена се бе издигнала помежду им. Това не беше омраза. Някога се бяха раздели като приятели, без оскърбителни думи.

Стамат упорито се стараеше да прогони миналото, но то като вихрушка нахълтваше и изгонваше всичко друго от главата му. Предишните хубави и мили черти, се настаниха на това сбръчкано, бледо и погрозняло до неузнаваемост лице. Спомени нахлуха като буен поток …….

От тъмните ѝ гъсти плитки, които достигаха чак до кръста, не бе останало нищо. На тяхно място се белееше късо подстригана коса. Беше облечена в поизносена рокля, без украшения.

Жената бе леко прегърбена и неспокойно движеше ръцете си, като ги мачкаше една в друга. Пръстите ѝ бяха загубили предишните меки линии. Те бяха леко изкривени и изгърбени, сякаш някой ги бе удрял с камък.

Ах, очите ѝ черни и игриви, с топъл блясък, които караха Стамат да примира едно време от вълнение и копнеж, сега бяха почти сухи, притиснати от бръчки, с почти угаснали зеници.

Всичко това беше толкова внезапно и странно, че Стамат се чувстваше като хипнотизиран. Два образа се преплитаха непрекъснато – някогашното весело момиче и съсухрената жена днес, а между тях стоеше времето, което ги правеше чужди и непознати.

Унесен в спомени за онези весели и радостни младежки дни, Стамат не забеляза кога бе слязла жената. Той дори не бе успял да размени и дума с нея. Тя навярно не бе го познала, иначе не би го подминала.

Той още дълго седеше на седалката опиянен от спомените нахлули в съзнанието му.

Въпреки всичко Стамат бе благодарен за тези мигове, които го бяха върнали назад и за малко го бяха направили по-млад.

Внукът на равин Барух Израел имал навика да плаче на висок глас по време на молитва.

Един ден дядо му казал:

– Дете мое, знаеш ли разликата между фитил направен от памук и такъв направен от лен?

– Не знам, – признало момчето.

– Първият изгаря бързо, а втория шепти и пръска искри. Повярвай ми, че по време на молитва един прост и искрен жест, даже това да е само движение на пръстите на краката, е напълно достатъчен.

Върви Адам из рая. Вижда, че Ева яде нещо с голям апетит:

– Ева, дай ми малко да опитам, – примоли се Адам на Ева.

Но Ева продължава да яде, без да отговаря каквото и да е било.

– Моля те, Ева, дай да опитам съвсем мъничко.

Появява се змията и казва:

– Ева, дай на Адам да пробва поне малко ….

Ева спокойно дояжда „нещото“ и си облизва пръстите.

Змията огорчена казва:

– Ето на, цялата Библия отидена на кино.

Марин навярно бе чул стъпките на Радка по стълбите, но не се разсея. Той беше твърде съсредоточен върху работата си.

Радка надникна от вратата. В нея се бореха гневът и любовта. В погледа на Марин тя прочете пълна концентрация. Изражение, което ѝ бе познато до болка.

Мускулестото тяло на Марин беше наведено над масата. Пръстите му подреждаха сложни детайли. Лицето му бе замислено и съсредоточено. Изглеждаше щастлив и погълнат от работата си.

– Защо ме излъга? – прокънтя гласът на Радка в тишината.

Марин изтърва детайла, който държеше в ръцете си.

– Стреснах се, – усмихна се Марин. – Кога съм те излъгал?

– Останах с впечатление, че Галя те е съблазнила един път, а вие сте го правели от няколко месеци.

– Глупости, – възмути се Марин, – казах ти, че беше само един път.

– Но тя е бременна от три месеца, – троснато отвърна Радка.

– Не е възможно, – стъписа се Марин. –  ние го направихме ….. преди две седмици.

– Бременна е, личи си по фигурата ѝ, –  настоя на своето Радка.

– Не съм те излъгал, – каза Марин. – Случи се една седмица след панаира, а това бе преди две седмици. Това беше първият и последен път.

– Тогава Галя как може да е сигурна, че е бременна от две седмици?

– Не знам. След колко време една жена може да разбере, че е бременна?

– Нима наистина не знаеш? – Радка бе изненадана от наивността на Марин.

– Никога не съм се интересувал от тези неща. Чакай, – нещо просветна в главата на Марин, – преди три седмици Галя се движеше с ……

– Да, тя беше с приятеля си Теодор, –  плесна с ръце Радка.

Марин пламна.

– Тогава бебето трябва да е негово. Ти не си бащата, –  засмя се Радка.

– Така ли е наистина? – Марин се страхуваше дори да се надява на такъв вариант.

– Разбира се. Ако бе се влюбила в теб, нямаше да те отбягва след това и да не ти говори. Това обяснява поведението ѝ.

– Мислех, че постъпва така, защото нямах много желание да се оженя за нея, – каза Марин.

– Нима не разбираш? Тя никога не те е харесвала. Просто ѝ е трябвал баща за бебето. Вероятно Теодор, след като е разбрал, че е бременна, е избягал от нея. И точно тогава ти си бил в дома ѝ и си бил достатъчно глупав, за да се хванеш на въдицата ѝ.

– О, благодаря на Бога. Тя беше толкова изкусителна в началото, а след това все ме отбягваше. Не съм си и помислил, че може да си играе с мен.

Радка и Марин отдавна се харесваха. Марин се чувстваше много виновен за глупостта, която бе избършил,но сега се радваше, защото нещата се бяха наредили по чуден начин.

Той беше готов да се ожени за Галя, защото се чувстваше отговорен, за появата на детето, но когато разбра истината, той реши да не я поглежда изобщо, но не само нея, но и другите момичета, за да не направи някоя нова глупост, за която по-късно да съжалява.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.