Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:
– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.
– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.
– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.
– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.
– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.
– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.
– И кои са те? – малко скептично попита Симо.
– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.
– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.
– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.
– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.
– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.
– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.
Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.
Здрачът отстъпваше мястото си на мрака.
Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.
Дъждът не спря младежите да се съберат. Въпреки лошото време, те успяха навреме да дойдат на уреченото място.
Няколко по-топли есенни дни и желанието за разговори на открито отново има превес.