Дядо Станьо засука мустак и заяви:

– Наближава края на годината.

А след това попита:

– Направихте ли равносметка на живота си през тази година? Забелязахте ли нещо, което трябва да промените?

Философа Дечо, както го наричаха приятелите му, си пое дълбоко въздух и добави:

– Нашата тенденция към индивидуалистичен, материалистичен начин на живот, особено в нашия модерен свят, може да ни накара да гледаме на всичко като на потребност.

Милчо веднага се намеси:

– Ние имаме нужда от най-новите и най-добрите технологии или от екстравагантна ваканция. Освен това вместо да споделяме взаимно със съседите си машините и уредите, които имаме, смятаме за по-лесно да си ги купим, за да не зависим от никого.

Антон сбърчи нос:

– При забързаният начин на живот искаме още и още, дори свръх. Повече бензин в колата, повече храна за вкъщи, повече достъп до интернет ….

– Какво лошо има в това? – повдигна вежди въпросително Григор.

– Все пак е нужно да разберем разликата между пълноценен и претоварен живот, – повдигна показалеца на дясната си ръка Кирил. – Предполагаемите нужди могат да ни отклонят от това, което е наистина важно. Нещата, които Исус би искал за нас. Такива като любов, радост и мир.

Дядо Станьо се усмихна:

– Предлагам ви да отбележите кое в живота си смятате за нужда, а всъщност то е просто разсейващ излишък или кое ви отклонява от семейството ви.

Кольо, който мълчеше до сега, отсече:

– Простият начин на живот започва с приковаване на очите ни към Исус. Само тогава ще имаме правилната връзка с всичко останало в живота си.

Всички се умълчаха.

Вероятно размишляваха върху последните думи на мълчаливеца.

Операцията бе неуспешна.

Лекуващият лекар каза с болка на Мирон:

– Ще трябва да се подложите на друга операция след пет седмици.

Мирон се притесни. Той бе възрастен човек, а живееше много далеч от мястото, където щеше да се направи новата операция.

– Ох, ще трябва да шофирам в непознат град и сам да се ориентиран в сложната болнична система, – тревожността му нарастваше. – Освен това ще работя с нов специалист.

Имаше и допълнителни смущения.

Обстоятелствата станаха непосилни.

По време на пътуването навигационната система на колата му се повреди, но въпреки всичко Мирон пристигна навреме, защото имаше хартиена карта.

В болницата срещна човек, който пожела да се моли с него за случая.

Операцията свърши.

Лекарят се усмихна на Мирон и му съобщи:

– Имам добри новини за вас.

Мирон го погледна с надежда.

– Този път операцията ви мина успешно.

Радостта му нямаше край.

Не винаги ще изпитаме изцеление или спасение, но Бог е верен и винаги е близо до уязвимите хора, независимо дали са млади, стари или в неравностойно положение.

Бог няма да ни изостави, когато сме в голяма нужда. Той задоволява всяка наша потребност и с това ни напомня, че е с нас във всеки момент от живота ни.

Именно Той е Бог на всички ни дни.

Антон бе добър. Видеше ли човек в нужда не го подминаваше. Каквото бе нужно правеше, за да се удовлетвори потребността му.

След като прие Исус за свой Господ и Спасител, тази загриженост към околните се засили още повече у него. Той бе благословен от Господа. Животът му бе изпълнен с благодат.

Един ден, нещо необичайно за Антон, той се бе разстроил. Знаеше, че в такива моменти, молитвата помага, за това се обърна към Бога.

– Господи, защо не ми се случват онези вълнуващи, специални неща в живота ми, когато за първи път започнах да Те познавам? – прозвучаха необичайно думите му.

Отговорът, които Антон получи, той нямаше да забрави до края на живота си:

– Аз продължавам да правя невероятни неща за теб през цялото време, но ти просто си свикнал с тях и ти се струват като нещо естествено.

– О не, – извика Антон, – отново сгреших. Господи ще се постарая да се удивлявам и на малките неща, които правиш в живота ми. Тогава няма да остана без надежда. Благодаря Ти, че правиш специални неща за мен всеки ден. Ще бъда щедър с похвалите и благодарностите. Помогни ми да живея удивен от делата Ти.

От този ден нататък от Антон често се изтръгваше:

– Ау, това беше от Бога. Благодаря Ти, Господи.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.

От психологическа, духовна и медицинска гледна точка, най-важната човешка потребност е нуждата от надежда.

Известният кардиолог д-р Уилсън Макнеър в автобиографичния си роман „Пътят на лекаря“, е заявил: „Често с другите лекарства използвам надеждата, тя може да изцели почти всички болести“.

Доктор Волф Харолд, професор по медицина в Медицинския колеж на университета Корнел и доцент по психология, казал: „Надеждата, както вярата и осъзнаването смисълът на живота, има лечебни свойства. Това не е просто твърдение или убеждение, това е заключение, подкрепено от внимателно планирани научни експерименти“.

Когато умира надеждата, обзема ни отчаяние. Тя е жизнено необходима. както психологически, така и биологически.

У хората трябва да има надежда и тя идва само от Христос. Когато ние се обръщаме към Него, Той ни дава надеждата за вечен живот.