Антон бе добър. Видеше ли човек в нужда не го подминаваше. Каквото бе нужно правеше, за да се удовлетвори потребността му.

След като прие Исус за свой Господ и Спасител, тази загриженост към околните се засили още повече у него. Той бе благословен от Господа. Животът му бе изпълнен с благодат.

Един ден, нещо необичайно за Антон, той се бе разстроил. Знаеше, че в такива моменти, молитвата помага, за това се обърна към Бога.

– Господи, защо не ми се случват онези вълнуващи, специални неща в живота ми, когато за първи път започнах да Те познавам? – прозвучаха необичайно думите му.

Отговорът, които Антон получи, той нямаше да забрави до края на живота си:

– Аз продължавам да правя невероятни неща за теб през цялото време, но ти просто си свикнал с тях и ти се струват като нещо естествено.

– О не, – извика Антон, – отново сгреших. Господи ще се постарая да се удивлявам и на малките неща, които правиш в живота ми. Тогава няма да остана без надежда. Благодаря Ти, че правиш специални неща за мен всеки ден. Ще бъда щедър с похвалите и благодарностите. Помогни ми да живея удивен от делата Ти.

От този ден нататък от Антон често се изтръгваше:

– Ау, това беше от Бога. Благодаря Ти, Господи.