Лятното слънце изгряваше на хоризонта. Леля Дарина, съседката на Мая я повика с пръст и прошепна:

– Ела да видиш!

– Къде? – Мая потърси с очи посоката, която ѝ показваше Дарина.

На ветропоказателя на предната веранда на съседката имаше малка чаена чашка, пълна със слама, стояща върху метална степенка.

– Гнездо на колибри, – прошепна щастлива Дарина. – Виждаш ли бебетата?

Две малки човки като карфици, едва-едва се забелязваха. Те бяха насочени нагоре.

– Те чакат майка си, – усмихна се Дарина.

Мая извади телефона си, готова да ги заснеме.

– Не толкова близко, – укори я Дарина. – Ще изплашиш майката.

От тогава двете отдалеч следяха семейството колибри.

Но това не трая дълго.

След една седмица майката и малките бяха изчезнали.

– Сега кой ще се грижи за тях? – възкликна тъжно Мая.

– Бог ще се погрижи и за тях, както се грижи и за нас, – леля Дарина прегърна Мая през рамо.

Гошо се горещеше много:

– Защо толкова често изпускаме лодката?

Той имаше предвид живот в правилния път, следвайки вярната посока.

– Защото се задоволяваме с второто най-добро, – поясни Трифон

– Така е! – възмути се Гошо, – Ние се хващаме за лъскави заместители вместо за оригиналния артикул.

– Нека се откажете от всичките си извинения днес и да разпознаем къде трябва да се променим, за да пораснем.

– Промяната е същността на живота и си струва неудобството, трудностите дори и болката, – подчерта дебело Гошо.

– Животът е това, което Бог ни е създал да правим, – въздъхна Трифон.

– Нека спрем за момент и се запитаме дали се гмуркаме в живота, който Бог е планирал за нас или просто гребем по повърхността, – назидателно се изказа Гошо.
– Промяната е пътят към пълноценния, творчески и удовлетворяващ живот, който Бог ни призовава да живеем, – заключи Трифон.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Денис се загуби в джунглата.

Той бе отчаян, но всичко се промени, когато се яви неговият спасител.

– Не се чувствам сам, – каза си Денис. – Мога да общувам с този човек. Отчаянието ми намаля, защото имам визия. Объркването ми изчезна, вече знам посоката.

Той все още не бе напуснал джунглата, но усети, че нещо се е променило в него.

Надеждата го бе възстановила. А тя се градеше на това, че срещна някой, който можеше да го изведе.

Добрият Пастир знае, че не сте създадени за това място, но само Той може да ви изведе. В случая е Идеалният за това.

Той ви кара да вдигнете очи от джунглата, която ви заобикаля и да погледнете към небето над вас.

Методи се превиваше от смях и не можеше да се спре.

Брат му Стойко го изгледа подозрително и попита:

– Какво ти става?

– Днес отидох в лекарския кабинет, защото не се чувствах добре, – отговори през смях Методи.

– И какво е смешното тук? – повдигна рамене озадачен Стойко.

– Медицинската сестра ми подаде термометъра, за да измеря температурата си, а …, – продължаваше да се хили Методи, – вместо да го поставя под мишницата или в устата, държах го в ръка. И когато тя го поиска. Погледна го и каза изненадано: „Нямаш температура, но ти гориш!“

– Как ще имаш, като не си го сложил на правилното място, – укори го Стойко. – Така, както си го поставил, си измерил температурата на стаята.

– Да, де, – понамали смеха Методи. – Термометърът не бе счупен или неефективен, просто не бях го използвал по правилния начин.

– Така, – започна да го поучава Стойко, – ако държиш на разстояния Библията от себе си, ще пропуснеш силата и истината, която тя ти предлага.

– Ти пък намери с какво да сравняваш …, – махна с ръка Методи.

– Ако искаме да бъдем и да правим това, което Бог желае от нас, – продължи съвсем спокойно Стойко в същата посока, – трябва да подходим към Библията с правилните инструменти и намерения.