В големия салон на читалището Симеонов смело и решително излагаше своите доводи против вярата в Библията.  Хората мълчаха. Симеонов си помисли, че неопровержимата му реч е направила силно впечатление на присъстващите, затова храбро попита:

– Имате ли някакви въпроси?

Една възрастна жена прегърбена от годините се обади:

– Господине имам един въпрос към вас.

– Кажете, – каза самодоволно Симеонов като изгледа пренебрежително старомодните ѝ дрехи.

– Преди много години овдовях. Имах осем деца и никакво имущество. Единственото, което притежавах бе тази Библия – и тя издигна високо книга с черни корици, на която отпред се забелязваше кръст.

Симеонов внимателно се заслуша в думите на жената, а вътре в себе си усети напрежение.

– Тогава помолих Бог за помощ и се стремях да живея според Неговото Слово, – продължи жената. – Така изхраних себе си и децата си. Дори и сега да умра, аз съм напълно спокойна, защото Христос ме спаси от вечния съд, като ми прости греховете. Освободи ме от властта на сатана и греха. Очаквам един блажен живот с Господа. Това направи вярата ми. А сега ми кажете какво направи вашето учение за вас?

– Добра жено, – каза Симеонов, – аз не искам да отнема утехата ви.

– Не, – отвърна старицата, – нямах предвид това. Питам ви: Какво направи вашето учение за самия вас?

Симеонов отново се опита да отклони отговора си, но хората подкрепиха възрастната жена и настояваха да чуят какво ще каже говорителят на това.

Положението бе безизходно. И Симеонов посрамен напусна събранието.

Слънцето препичаше необичайно за сезона. Съвсем лек полъх на вятъра разведряваше положението, но на Спас това съвсем не му помагаше. Не, че му беше горещо, просто нещо по-дълбоко го измъчваше.

Видя го Ганьо и му махна с ръка, но Спас не го забеляза.

– Изглежда нещо го измъчва сериозно, – каза си Ганьо и приближи съученика си.

– Здравей, Спасе! Как я караш?

Спас, махна с ръка, но нищо не каза.

– Неприятности ли имаш? – попита Ганьо.

– Не ми стигат главоболията, ами и една депресия ме е подгонила, – въздъхна тежко Спас.

– Стресът е борба, реална за повечето от нас.

– А нима е нужно да бъде така? – повдигна глава Спас.

– Трябва да си наясно, че вълшебна формула за отмахване на стреса завинаги няма, – поклати глава Ганьо. – Той е емоционален, а понякога и панически отговор за ситуация, която мозъкът ни е определил за заплаха.

– А това добро ли е? – с негодувание попита Спас.

– Може да се приеме и за такова, – уклончиво отговори Ганьо.

– Как така? – подскочи Спас.

– Стресът те предпазва от опасност, мотивира те да вземеш по-добро решение, а може да ти помогне да направиш и опит за промяна.

– Добре, може и да си прав, – съгласи се Спас, – но защо не чувствам така нещата?

– Ако стресът е започнал да контролира живота ти, тогава имаш сериозен проблем.

– Тогава как да спря да се тревожа? – попита Спас.

– По-скоро се запитай, как да променя начина, по-който възприемам стреса или как да се справя с него?

– И как да карам по-нататък? – недоумяващо повдигна рамене Спас.

– Първо не позволявай на стреса да взема решение вместо теб, като замъглява преценката ти за ситуацията. Помоли Бог да ти покажи, дали чрез това максимално нервно напрежение, не пропускаш възможност, която Той ти дава.

Спас внимателно слушаше съученика си и размишляваше над думите му, като съобразяваше как точно да ги приложи към своята ситуация.

– Второ, – сви още един пръст на ръката си Ганьо, – не подхранвай стреса, така че да те контролира. Ето Исус ни предлага свобода от тежкото бреме, но ние трябва да отидем при Него и положим затрудненото си душевно състояние пред Господа. Наградата ще е голяма – свобода, мир и спокойствие.

– За третото и сам се досещам, – каза Спас. – Трябва да поискам мъдрост от Бога, но точно за какво?

– В последно време не се ли нагърбваш с неща, които искаш сам да управляваш? – попита Ганьо и без да дочака отговора на съученика си, продължи. – Нека Бог те насочи към основата на твоя стрес и когато осъзнаеш причината за това си състояние, помоли Господа да замени стреса ти с Неговата сила.

В очите на Спас се забелязаха весели пламъчета.

– Благодаря ти, – каза Спас.

– Благодари на Бога, Той дава на всеки изходен път, – засмя се добродушно Ганьо.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Тези дни отново се очакваше топло време. За Васко и Пламен нямаше значение дали вали или не. Те растяха в големия град. Когато бе топло, се криеха под сенките, а валеше ли се събираха  по домовете си.

Изсипалият се като из ведро дъжд, задържа двамата приятели в дома на Васко. Пламен бе затихнал и гледаше през прозореца. Васко забеляза, че приятелят му изобщо не го слуша и рязко попита:

– За какво копнее душата ти?

Пламен не реагира.

– Може би мечтаеш да имаш много пари? – продължи настойчиво Васко. – Или ти се иска да поспиш малко повече, тъй като снощи седяхме до късно?

Пламен само леко се усмихна, но остана безмълвен.

– Или жадуваш нещата да стават по твоя начин? – продължи да гадае Васко.

Пламен поклати отрицателно с глава.

– А може би ти се иска да се изразяваш без задръжки? – предположи Васко.

– Какво знаеш ти? – махна с ръка недоволно Пламен.

– Никога няма да изпиташ радостта, определена за твоя живот, докато не решиш за какво жадуваш изобщо, – Васко погледна Пламен, чиято кисела физиономия не предвещаваше нищо добро.

– Е, и? – заяде се Пламен.

– Когато най-накрая започнеш да жадуваш за Божието присъствие и да вършиш нещата по Неговия начин, а не по своя, ще получиш Неговата радост.

Пламен наведе глава и нищо не каза.

– Когато най-накрая разбереш, че твоят живот не е за теб, а е за Господа, – Васко стана още по- настойчив, – тогава ще преживееш радостта, която може да се намери само в Неговото присъствие. Най-съкровени копнежи на душата ти ще бъдат задоволени единствено от Бога.

– Днес се ядосах на Ставри и още ме е яд на него, – призна си най-после Пламен.

– Следващия път, когато ти дойде нещо до гуша и си готов да избухнеш, по-добре изпей песен в прослава на Бога, – посъветва го Васко. – Пренастрой реакциите си от гняв към песен, от невъзможност да се промени ситуацията към поклонение и от раздразнение към хваление. Бог наистина се интересува от това как откликваме на тези ежедневни житейски положения.

– Как да пея, като изобщо не ми се пее? – повиши глас Пламен.

– Това е въпрос на избор, – добродушно отбеляза Васко. – В такива случаи аз предпочитам да пея.

– На мен ми е трудно да го направя, – сподели Пламен, – но следващия път ще опитам.

Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.