Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Това бе странно общество.

На където и да се обърнеш, можеш да прочетеш:

„На първо място удоволствието“.

„Всичко е позволено, чувствайте се добре“.

– А вината? – някой плахо се обади.

– Това е забранена тема за разговор, – последва бърз отговор.

Хората трескаво бягаха от нея.

Как ли?

Давеха я в алкохол. Въвличаха я в различни удоволствия. Обвиняваха някой друг. Подтискаха я с умствена гимнастика. ….

Но каквото и да правеха не можеха да се отърват от вината.

Стигна се до там, че тя изби на дрехите им като голямо грозно петно.

Какъв ли не перилен препарат използваха, но колко и пъти да го пускаха в пералнята, петното си оставаше.

Ами сега?!

– Наистина ли няма нещо, с което да се премахне?

Това петно бе греха и вината на хората пред Бога.

Учените на това общество дълго си блъскаха главите над този проблем.

Посети ги дребно, мършаво и побеляло старче. То се почеса по главата и каза:

– Има изход от положението.

– Какво? Как? Казвай бързо, старче! – наскачаха веднага учените.

Старецът се усмихна и поясни:

– Грехът и вината могат единствено да се изличат чрез кръвта на Исус. Затова Бог ни е дал съвест с аларма за вина, която се задейства, когато грехът влезе. Тогава трябва да отидем при Исус Христос, за да бъдем очистени.

Стоян отново направи грешен избор.

Вместо да си признае, той излъга:

– Не бях аз.

След това измисляше някаква история, с която се оправдаваше, че не е той. С нея би спечелил най-малко награда за Оскар.

Лошото е, че рано или късно истината излиза наяве.

Тогава Стоян се оказа в неудобно положение.

Всички правим грешки. Въпросът е как реагираме на тях?

Отговорът е много прост.

Признайте си и ако можете, поправете нещата.

Този случай нека ви служи като обица на ухото, но го оставете в миналото и продължете напред.

Най-добрият начин да сведете до минимум вземането на грешни решения е като поддържате близки отношения с Бог чрез Неговото Слово.

Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.