Бе тежък сезон за Борислав. Вратите се затваряха пред него, преди да успее да почука.

Той нямаше никаква надежда.

Тогава обезсърчението се промъкваше и шепнеше:

– Това положение никога няма да се промени.

А Борислав си казваше:

– Всяко „не“ откъсва част от увереността ми. Съмнявам се дали пробивът е изобщо възможен.

Той се намираше в мрачната долина, докато не научи , че надеждата не е това, което виждаме, а това, което вярваме.

Надеждата не отрича реалността, тя заявява:

– Божията реалност е по-голяма.

И днес ако Бог е говорил, Той ще го доведе до край.

Надеждата не разочарова, защото Бог, който обещава, е верен.

На Виктор Ников предстоеше дълго пътуване със самолет, за да присъства на семейно събиране.

Първият му полет бе отменен същата сутрин и пренасочен за следващия ден.
Виктор не провери преиздадените си бордни карти, а направо се насочи към самолета.

Служителят към изхода за прекачване на полета бе спокоен. Той отбеляза:

– Този самолет е отменен и ще пътувате утре сутринта, а не тази вечер.

Виктор бе изумен. Брат му щеше да го вземе от летището, щом самолета пристигнеше.

Всички около Ников викаха, искаха незабавни отговори от човек, който не бе отговорен за създалото се положение.

Виктор се присъедини към хаоса.

Служителят игнорира суматохата.

Бог проговори в сърцето на Виктор:

– Защо не промениш подхода си?

Ников се върна и спокойно се обърна към служителя:

– Господине, трябва да замина тази вечер, утре сутринта ще бъде късно. Можете ли да ми помогнете?

Служителят го погледна и добави:

– Моля останете настрана за малко.

След разговор с екипажа служителят повика Виктор и му каза:

– Няма повече места в икономичната класа, но ако нямате нищо против, преместих ви в бизнес класа.

Виктор радостен изтича да се качи на самолета. Още същата вечер заедно с багажа си, който пристигна на време, бе на срещата на семейството си.

Бог го научи на един важен урок.

Никога не следвай разярената тълпа. В напрегнат момент отстъпи назад и помисли.

Когато другите губят контрол, Божието дете трябва да избере мъдростта пред емоциите.

Борко обичаше спорта, но все не го включваха в отбора.

Днес се оплака на дядо си:

– Имам момчета, които са добри и ги избират първи за всеки мач, а мен не.

– Изглежда имаш повече ентусиазъм, отколкото умения, – усмихна се дядо му.

Борко въздъхна:

– Вероятно е така. Често съм последен, от тези, които избират, ако изобщо стигнат до мен. Толкова ми се иска да съм от „избраните“.

– Хубавото е, че Бог няма предпочитания, – каза дядото. – Неговият избор не се основава на външен вид, положение или дарба. Всеки от нас има значение за Господа, независимо от спортсменските му способности.

– Е, Бог е друго нещо, – тъжно отбеляза Борко.

– Той те обича, – поклати глава дядото. – Избрал те е и те призовава по име.

– Да, знам това, – намръщи се Борко, – но аз не говоря за спасението и познанието на Бога.

– Това, че те е осиновил и избрал за свое дете, по-малка стойност ли има от признанието в този свят? – попита старецът.

– Не, не – Борко размаха ръце. – Тези две неща изобщо не могат да се сравняват.

Дядото погледна внука си с облекчение.

Станчо бе имал връзка с момиче и това го смущаваше.

– Мислиш ли, че похотта няма последици? – атакува го приятелят му Григор. – А тези последствия водят до скандал. Тайният грях никога не остава скрит.

Станчо бе навел глава и мрачно поглеждаше приятеля си от време на време.

– Похотта ще те отведе по-далеч, отколкото си искал, ще те задържи по-дълго, отколкото си желал и ще ти струва много повече, отколкото някога си възнамерявал да платиш.

– И какъв може да е най-лошият възможен резултата от прелюбодействието? – попита Станчо.

– Няма значение какъв е, – тръсна глава Григор, – но знай, че сатана крои планове, за да го осъществи в най-скоро време.

– И сега какво? – смотолеви Станчо.

– Дори след като си се отвърнал от похотта, мръсотията остава в теб. И дълго след като грехът е простен, саждите от греха остават. Ако си се простил с алкохолизмът, жаждата остава. Дълго след като присвояването е простено, възможностите за работа избледнява. Аферата е приключила, но срамът още витае.

Станчо притисна с длани ушите си. Той не искаше повече да слуша.

Сбъркал бе и съжаляваше.

Чувстваше се опустошен.

И все пак имаше изход от положението.

Станчо падна на колене и започна да призовава Единственият, Който можеше да му помогне и да го освободи – Исус Христос. Този Който бе платил за неговия грях със Собствената си кръв.

Милена погледна към двора и извика:

– Външната врата е отворена. Къде е Роси?

Преобърна цялата къща, но не я намери.

– Тя е само на две години, – хвана се за главата Милена. – Накъде е тръгнала?

Изхвърча от къщи и започна да я вика:

– Роси, Роси, къде си?

Нямаше я никъде.

Сърцето на Милена биеше лудо, докато тичаше колкото можеше по-бързо към края на улицата, където имаше оживено кръстовище.

Зави и я видя.

Роси беше преметнала чантата на майка си през рамо и стоеше съвсем спокойна, но беше боса.

Детето не осъзнаваше, че е в опасност.

Милена потръпна:

– Като си помисля какво можеше да ѝ се случи, ако не я бях намерила веднага.

Грабна я в прегръдките си, като се смееше и плачеше едновременно.

Понякога, като Роси, се отдалечаваме от Бога и може дори да не осъзнаваме в какво опасно положение се намираме. Затова имаме нужда някой да дойде да ни потърси.

И Бог ни търси, защото желае да възстанови връзката ни с Него.

Когато изгубеният бъде намерен, има радост и празник, които съответстват на тези в небето.