На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.
Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.
Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.
Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.
– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?
За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.
„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.
Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.
Паганини се изправи и каза:
– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!
И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.
От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.
Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.
Това бе един невероятен урок.
Франк Морис, Кларънс и Джон Енглин са единствените затворници, които са успели да избягат от Алкатраз.
