Овцата Шейла лесно се забелязва. Много вълна виси от всичките ѝ страни. След много години на отчуждение, такова особено внимание от страна на хората ѝ се струвало необичайно.

Преди шест години Шейла се отклонила от стадото и се загубила. През това време тя се скитала в австралийските гори и поля на остров Тасмания. Намерил я е един от местните жители.

Когато го видяла, тя се опитала да стане на крака, но неуспяла, защото попаднала в канавка, не много дълбока, но тясна.

И така дългоочакваното подстригване започнало. Професионалният стригач Джон Аломс я освободил от плена на нейната тежка козина.

Вълната била сплъстена и жълта отзад. На гърба имало много боклуци: клонки, кора от дърветата, плодове на евкалипт и много мръсотия. Всичко това се е събрало за всичките години на скитанията ѝ.

Точното тегло на постриганата вълна е 21 кг. Но това е нищо с рекорда на изгубилия се овена Крис. Той бил намерен в покрайнините на Канбера, а от него остригали 41 кг вълна.

Един езичник попитал раннохристиянския апологет Атинагор:

– Как може телесната болест да се отрази на дейността на нематериалната душа?

За да отговори, Атинагор привел следния пример:

– Душата е музикантът, а тялото инструмента. Ако инструмента е повреден, музиканта няма да може да извлече от него хармонични звуци. От друга страна, ако музикантът е болен, то инструментът ще остане безмълвен.

Това е само образ. В действителност връзката между тялото и душата е неизмеримо по-голяма. Тялото и душата представляват единната човешка личност.

Благодарение на поста тялото става по-точен инструмент, способен да улавя всяко движение на музиканта – душата. Образно казано, тялото на африканския барабан се превръща в цигулка Страдивариус.

Постът помага да се възстанови йерархията на духовните сили, подчинявайки сложната психическа организация на човека на висшите духовни цели.

Постът помага на душата да победи страстите. Извлича душата като перла от раковина и я освобождава от плена на всяко грубиянство и порочност.

Постът е важен фактор за съхраняване и възстановяване единството на душата и тялото.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Значителен брой колумбийски войници и полицаи са заловени в плен и са държани в лагерите на въстаническите сили. Някои от тях са заточени повече от десет години и нямат достъп до новините.

На пленниците не им забранявали да слушат музикални радиостанции.

За това били привлечени популярни музиканти за създаването на хит, в който било вмъкнато съобщение на морзовата азбука, в което се разказвало колко хора от армията са успели да се спасят от плен и призовавали пленените да не губят надежда и да бъдат бодри.

Песента се въртяла в повечето колумбийски радиостанции в продължение на два месеца.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.