Отиването в зоологическата градина може да се възприеме по различни начини.

Понякога животните там са апатични, друг път се движеха насам натам без да се интересуват от наблюдаващите ги посетители, но се случваше и да си взаимодействат с тях.

Повече от всичко на Мария ѝ харесваше да ходи в зоологическата градина. Това бе една възможност да види по-отблизо животните, за които слушаше в приказките, които баба ѝ разказваше.

Възхищението на Мария от дивите зверове нямаше граници. Тя дълго наблюдаваше едно или друго животно.
Но кой може да предвиди реакцията на тези пленници, далече от естествената им среда?! Всичко това зависеше от темперамента, броя дни, в които са били в плен, дори и от вида на самото животно.

Като правило животните в зоологическата градина са докачливи или покорни. Понякога сядаха или лягаха върху лапите си. Но когато инстинкта вземеше връх, тогава ставаше опасно.

Така се случи и този ден. Слънцето грееше, макар и не толкова силно, както през лятото. Мария отново бе дошла с баща си в зоологическата градина.

Днес погледът ѝ бе привлечен от лъва. Тя дълго го наблюдаваше. От него я отделяше дебело солидно стъкло.

Изведнъж Мимето доближи устни до стъклото.

– Какво правиш? – извика ужасен баща ѝ.

Звярът рязко скочи и започна да барабани по стъклото с големите си лапи. Силните му удари разтърсиха солидната преграда.

– Само исках да го целуна, – каза Мария, а очите ѝ искряха от радост.

Може би лъвът поиска малко да поиграе с малката посетителка. Със скока си звярът навярно демонстрираше веселото си настроение.

Но напълно възможно бе, да желае да изгони „натрапилата“ му се наблюдателка, колкото се може по-далече от неговите сегашни „владение“.

Бащата на Мария, след като видя реакцията на лъва, дръпна бързо дъщеря си и я прегърна. Впи поглед в отворилата се челюст на звяра и зачака.

Но Мария гледаше съвсем безстрашно лъва, тя изобщо не се изплаши.

Хубавото бе , че между момичето и лъва имаше стъклена преграда, иначе последствията можеха да се окажат плачевни.

По време на Първата световна война гълъбът Cher Ami станал приятел на войските. Той доставил 12 важни съобщения в Франция.

Но най-значителната мисия на този гълъб било доставянето на съобщение през октомври 1918 г.

По това време повече от 500 войника се оказали в плен в тила на врага, без храна и боеприпаси. Командирът се страхувал, че съюзниците при бомбардировките могат да ги улучат, за това решил да ги предупреди за местонахождението си.

Първите два гълъба били свалени, но Cher Ami успял да премине и доставил съобщението.

Обстрелът бил спрян, отрядът бил спасен, а гълъбът получил медал за храброст.

След смъртта му през 1919 г., тялото му било запазено и поставено в Смитсъновия институт.

Овцата Шейла лесно се забелязва. Много вълна виси от всичките ѝ страни. След много години на отчуждение, такова особено внимание от страна на хората ѝ се струвало необичайно.

Преди шест години Шейла се отклонила от стадото и се загубила. През това време тя се скитала в австралийските гори и поля на остров Тасмания. Намерил я е един от местните жители.

Когато го видяла, тя се опитала да стане на крака, но неуспяла, защото попаднала в канавка, не много дълбока, но тясна.

И така дългоочакваното подстригване започнало. Професионалният стригач Джон Аломс я освободил от плена на нейната тежка козина.

Вълната била сплъстена и жълта отзад. На гърба имало много боклуци: клонки, кора от дърветата, плодове на евкалипт и много мръсотия. Всичко това се е събрало за всичките години на скитанията ѝ.

Точното тегло на постриганата вълна е 21 кг. Но това е нищо с рекорда на изгубилия се овена Крис. Той бил намерен в покрайнините на Канбера, а от него остригали 41 кг вълна.

Един езичник попитал раннохристиянския апологет Атинагор:

– Как може телесната болест да се отрази на дейността на нематериалната душа?

За да отговори, Атинагор привел следния пример:

– Душата е музикантът, а тялото инструмента. Ако инструмента е повреден, музиканта няма да може да извлече от него хармонични звуци. От друга страна, ако музикантът е болен, то инструментът ще остане безмълвен.

Това е само образ. В действителност връзката между тялото и душата е неизмеримо по-голяма. Тялото и душата представляват единната човешка личност.

Благодарение на поста тялото става по-точен инструмент, способен да улавя всяко движение на музиканта – душата. Образно казано, тялото на африканския барабан се превръща в цигулка Страдивариус.

Постът помага да се възстанови йерархията на духовните сили, подчинявайки сложната психическа организация на човека на висшите духовни цели.

Постът помага на душата да победи страстите. Извлича душата като перла от раковина и я освобождава от плена на всяко грубиянство и порочност.

Постът е важен фактор за съхраняване и възстановяване единството на душата и тялото.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.