В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“

Бе тежък и изнурителен ден. Дарина Станчева бе прекарала поредната си операция, но нещо в лицето ѝ подсказваше, че бе потресена от нещо, което се бе случило.

Някаква дълбока болка се четеше в сините ѝ очи. Какво бе предизвикало смут в душата ѝ и толкова я бе разстроило?

Колегите ѝ я уважаваха като ценен специалист. Обичаха я пациентите и техните роднини. Дарина бе стриктна в работата си и много рядко бе допускала грешка през дългите години на работа в болницата.

Както винаги след училище веднага в болницата пристигаше дъщеря ѝ Виолета, с която малко след това си тръгваха.

Виолета видя майка си и изтича насреща ѝ. Дарина прегърна дъщеря си с болка и каза:

– Аз убих внучката си.

Виолета я гледаше изненадано и не можеше да разбере, какво бе развълнувало толкова много майка ѝ.

Дарина приседна на близката пейката в коридора и се разрида. Между хлипанията тя постоянно повтаряше:

– Аз убих моята внучка …Убих я…. моята внучка….

„Аз съм още ученичка, – помисли си Виолета, – а брат ми Трифон още не се е оженил. Каква внучка? Мама се е побъркала!“

– Мамо съвземи се, – побутна я Виолета. – От къде я измисли тази внучка?

– Днес правих аборт на едно младо момиче, – обърса сълзите си Дарина. – Не видях лицето ѝ, защото ме повикаха внезапно, за да заместя колега. Но когато я видях след операцията, едва не припаднаха – и Дарина отново заплака.

– Кое беше това момиче? – Виолета буташе майка си, искайки да я изтръгне от мъката ѝ.

– Наталия… – и сълзите отново потекоха като неспирен поток, – приятелката на брат ти.

– Какво се е случило? – тръсна глава недоумяващо Виолета.

– И аз не знам, – опита да се овладее Дарина, – но когато излязох в коридора видях брат ти.

– Батко? Какво е правел тука? – попита Виолета.

– Веднага го попитах и аз: „Защо Наталия е тук?“ Той наведе глава и ми каза сконфузено: „Аз я доведох….Така решихме…. Рано ни е за деца…..“.

Виолета гледаше майка си ужасена.

– Изкрещях в лицето му: „Какво си направил? Повече да не си стъпил в дома ми. Не искам да гледам глупак, който не се замислят какво правят, а след това по много грозен начин гледат да прикрият грешката си“, – завърши разказа си Дарина.

Виолета прегърна майка си и се присъедини към нейния плач.

Фоайе на малък хотел в Египет. Станислава току що бе пристигнала, когато я пресрещна красива жена, с подути от плач очи и разрошени коси.

– Моля ви, помогнете ми! – каза жената.

– Какво се е случило с вас? – попита Станислава.

– Казвам се Станка, – представи се жената. – Едно време бях танцьорка. Преди три години дойдох тук с ансамбъла от нашия град за представленията в Кайро.

– Но защо не сте се върнали в нашата страна? – попита Станислава.

Станка горчиво се усмихна и каза:

– Тук срещнах един красив арабин. Той идваше на всичките изяви на ансамбъл.

Жената въздъхна дълбоко и продължи:

– Той ми говореше такива красиви думи, обсипваше ме с цветя. Кълнеше се във вечна любов. На мен това много ми хареса и аз се омъжих за него.

Станислава я погледна изумена:

– Какво по-хубаво от това, да се ожениш за човек, който толкова много те обича?

– Арабската действителност се оказа много по-различна от тази, която си представях, – каза с болка Станка. – За мъжа си се превърнах във вещ. Той ме биеше, когато искаше и ме гонеше на улицата. Оплаквах се на съседите, а те ме срещаха с думите: „Какво искаш от него? Той ти е мъж и е твой господар. Ще те наказва, когато не се подчиняваш. Какви са тези капризи? Така е писано в Корана. Така ни учи и пророка да постъпваме по този начин. Да бъде благословено името му“.

– С какво мога да ви помогна? – попита Станислава.

– Ами ……, – запъна се Станка. – Да поговорите с мъжа ми. И да му обясните, че в нашата страна жените имат права.

– Да поговоря с мъж ви? Станке, какво си мислехте, когато се женехте за египетски мюсюлманин? Какво трябва да направя? Да изменя законите им? Вие ме молите, но ето какво бих ви посъветвала. Или се разведете и се приберете в страната си, или приемете правилата на страната, в която живеете.

Станка, не бе удовлетворена от отговора. За това набързо се сбогува със сънародничката си.

Стефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.

Ставри имаше откровение:

– Господ три пъти  ще ти извести за предстоящата смърт.

Той се зарадва на това и започна да живее доставяйки си множество удоволствия, без да мисли за смъртта.

Минаха много години. Краката му отслабнаха. Гърбът му се приведе. И след всичко това той можеше да се придвижва само с патерици.

Малко след това загуби зрение, а после и слуха си.

Изгърбен, сляп и глух, той продължаваше да живее толкова безгрижно и безумно, както и от отнапред.

Един ден му се яви ангелът на смъртта, за да го отведе от този свят.

– О, Господи, ти обеща, че ще ме предупредиш за приближаващата смърт, а тя дойде внезапно, – извика недоволно Ставри.

– Как внезапно? – каза ангелът на смъртта. – Нима Господ не ти извести , че съм вече наблизо?

– Не, – възмутено реагира Ставри, – абсолютно нищо не ми е казал.

– Виж, – каза ангелът на смъртта, – Той те изгърби и лиши колените ти от стабилност, след което ти започна да ходиш с патерица. След това пак ти напомни за мен, като сложи пръста Си в очите ти и зрението ти се влоши. Накрая се докосна до ушите ти и ти загуби слуха си.

– Но аз мислех, …..

– Господ е изпълнил това, което е обещал, но ти не си обърнал внимание на Неговото откровение. Сега е време да дойдеш с мен.

Господ по един или друг начин предупреждава всички за наближаващата смърт, но много хора остават безразлични към тези предизвестия. Такива хора обикновено си казват:

– Има време, сега ще се забавлявам.

– Смъртта никого не подминава. Колкото повече живее човек, толкова тя е по-близо до него, – беше го предупредил приятелят му Пламен, когато Ставри се похвали с откровението, което имаше от Господа. – Смъртта взима млади и стари, готови и неподготвени, праведни и грешни.

– Това е страшно, – възкликна Ставри.

– От тук започва вечността, – продължи да разяснява на Пламен. – След смъртта се оттегляме към вечно блаженство, изпълнено с радост и веселие или непрестанно мъчение, където има само плач и „скърцане със зъби“.

– Това е страшно, – повтори Ставри, – но аз още не съм готов.

– Какво си правил до сега през целия си живот? – смъмри го Пламен. – Няма връщане назад. или ще царуваш с Христос и неговите светии, или ще страдаш вечно със сатана и падналите ангели.

„Ех да имах още малко време, – помисли си със съжаление Ставри“.

Но времето му бе изтекло между безотговорност, разхайтеност и незачитане на Бога.
Жалко, ….