При пристигането си в Моравия братята Кирил и Методи били приети от княз Ростислав в неговата столица Велеград.

Славянската реч на дошлите учители, силата на думите им и благочестивият им дух покорили сърцето на моравския княз и хората, които живеели там.

Писмеността и книгите, които донесли двамата братя, били поразяващи. Местните били развълнувани, всичко това им изглеждало като дар от небето. Ростислав събрал учениците и ги дал на Кирил и Методий да ги обучават.

Продължавайки започнатия в Цариград превод, Константин с Методий превели доста богослужебни книги, литургии, утринни и вечерни служби. Започнали и славянски богослужение.
„И се отвориха ушите на глухите към слушане на книжовни слова и служби, и за немите езикът стана ясен“.

Вместо да се проповядва на немски език и богослуженията да се извършват на непонятен латински език, народът слушал проповеди, нещо което не се е случвало до сега, на родния си език.

Братята не ограничили дейността си само в столицата на Моравия. От там Константин с брат си ежедневно се отправял по-нататък, посещавал градове и села.

Огласявал на невярващите думите на живот, поучавал народа чрез кръщение да се откажат от греховете си. Говорели им, че без това те не могат истински да се спасят.

Целта на учителското ходене на братята, било обучение и утвърждаване на хората от Моравия, които вече били приели християнството.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.

Семейството е най-важната единица в обществото. Бог го е създал още при творението на света.

Това не е изобретение на социолози, икономисти или държавни служители, които изведнъж са решили, че семейните ценности могат да помогнат на обществото ни да функционира по-добре.

Семейството е съществувало преди да е имало градове и правителства, писменост, държави, храмове и църкви.

В семейството се формира характера и цялостната личност, посочват се истинските ценности и задачи. Тях човек ги носи през целия си живот. И ако те се формират неправилно, това се отразява на начина на живот като цяло, освен ако Бог не се намеси.

Днес сатана се е опълчил срещу семейството с голяма сила. Ще можем ли да отразим тази атака?

Както винаги, нашата най-добра защита е Божието Слово. Четете Библията със цялото си семейство. Заедно се молете.

Преди всичко посветете брака си на Христос. Нека Той стане основа на вашия дом и вашия живот.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Около VI – XI век преди новата ера в ранната китайска държава Ин жреците на Небесното Върховно същество предсказвали бъдещето по костите на домашните животни – свине и кучета, а също и по черупките на костенурките. Всички тези предмети се изпичали на въглища и гореща мед, а получените пукнатини и цепнатини се тълкували като мистични символи, те се смятат за прототипи на йероглифите.
В тази далечна епоха са намерени около 3000 уникални, т.е. неповтарящи се, гадателски знаци от които са „разшифровани около 2200.
До 1000 пр.н.е. тези йероглифи са се поставятли главно върху бронзови ритуални съдове и са получили името „да джуан“ – йероглифа на „големия печат“.
С годините и в продължение на векове те са се развили до „сяо джуан“ – йероглифа на „дребния шрифт“, който приблизително съответства на съвременната китайската писменост.