Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Дейвид Уинстън бе добър в професията си. Той работеше предимно в Африка, където организира няколко болници. В тях лекуваше всички болести и травми, за които можете да се сетите.

Много от неговите пациенти бяха излекувани и се спасиха от смъртта, благодарение на компетентните му грижи, …… но Дейвид задоволяваше само физическите нужди на хората.

И ако това бе цялата му дейност, то усилията му щяха да бъдат безполезни.

Уинстън бе мъдър човек.

Един ден си каза:

– На човека му е дадено веднъж да умре, а след това настава съд. За тези хора, които лекувам трябва да се предприеме и нещо друго.

Той доста мисли по въпроса, как точно трябва да постъпи. Помоли се на Бог за мъдрост и един ден в Дейвид разпореди:

– Всички мои пациенти трябва да посещават параклиса в болницата. Там ще слушат библейски урок и ще се запознават с Евангелието на Исус. За тези, които не могат да стават от леглата си, да се изпраща човек, който да споделя Благата вест с тях.

Така стотици и хиляди мъже и жени приемаха Исус за свой Господ и Спасител. В болницата научаваха за любовта и милостта Божия.

Можем да спомогнем за изцелението на тялото, но ако не се погрижим за духовните нужди на човека, начинанията ни ще бъдат напразни.

Васил Петров дълго се залежа. Болестта му се оказа по-тежка, от колкото се очакваше. Май дните му вече бяха преброени.

Жена му изпълнена със страх за здравето на мъжа си, често си намираше повод и влизаше в стаята да провери дали изобщо диша.

Тя постоянно сновеше из цялата къща и не можеше да се спре.

Накрая реши:

– Ще ида до нашият лекар. Така повече не може, ще ми се пръсне сърцето.

Мария за двадесет минути се дотътри до лечебницата и припряно заудря по вратата.

– Какво става? – недоволен глас изръмжа отвътре.

Мария плахо бутна вратата и влезе с наведена глава.

– Докторе, ела да видиш Васил …

– К’во му е? – смръщи вежди докторът.

– Все така лежи, но се страхувам, че бере вече душа …

– Добре, – махна с ръка лекарят, – ще дойда да го видя.

След като Мария си тръгна докторът изпъшка:

– Стари хора, какво да ги правиш? Страхуват се, треперят! Един ден повече или два по-малко няма никакво значение. Те са си изживели живота, но още им се живее.

След това той удари масата пред себе си с ръка и излезе.

На портата Мария го посрещна още по-объркана. Докторът имаше чувството, че от притеснение тънките ѝ крачета ще се пречупят и тя ще се свлече пред него, но слава Богу размина се.

Повече от половин час лекарят почукваше и се вслушаше в пациента. Напипа пулса и поклати глава. Притисна ухо към гърдите му. Обърна го по корем, после настрани, а след това и по гръб.

Повдигна му крака, отвори очи му. Погледна в устата му и накрая произнесе уверено и категорично:

– Бабо Маро, трябва да ти съобщя нещо много печално. Съпругът ти е мъртъв от два дни.

Васил ужасен повдигна глава и уплашено изстена:

– Не, любима моя, аз все още съм жив.

Мария пристъпи енергично към болния, удари го с юмрук по челото и гневно изкрещя:

– Млъкни! Докторът по-добре знае, дали си жив или мъртъв!