Posts Tagged ‘пациент’

Да служиш нощем

неделя, май 1st, 2022

Бе едва три часа, а утрото бе далече. Това време на нощта бе особено тягостно за всички, които работеха нощна смяна.

Притеснен пациент натискаше бутона за повикване. Това бе четвъртото му призоваване в рамките на един час.

Надя бе дребничка, но пъргава и отзивчива. Тя веднага откликваше на всяко оплакване.

Друг пациент крещеше и плаче:

– Няма ли кой да дойде при мен ….

И той иска да му се обърне внимание. Какво от това, че вън е още тъмно и много от хората в болницата спят?

Надя бе свикнала с капризите на някои от пациентите. Плача и виковете не я изненадваха.

За нея всичко започна преди пет години, когато заяви:

– Искам да работя нощна смяна.

Предупредиха я:

– Нощните смени не са по-леки от дневните …..

Надя бе непреклонна:

– ……. Не издържам на дневната лудница в болницата.

В началото, когато започна, сякаш всичко бе наред, но след това реалността здраво я шамароса. Едва тогава тя осъзна, че нощната работа е съпроводена с поемане на допълнителни задачи.

Често ѝ се налагаше да вдига и обръща пациенти, което бе пряко силите ѝ. Освен това тя трябваше да наблюдава състоянието на болните, за да уведоми лекарите, ако има спешен случай.

Надя все още продължава да се бори с получаване на адекватен сън.

Приятели и роднини от църквата непрекъснато се молят за нея.

Болните бяха доволни от нейните грижи, за това тя за нищо не искаше да напусне изтощителните нощни смени.

Когато някои виждайки слабичкото ѝ тяло и умората, която се четеше в очите ѝ, я увещаваха:

– Не се изтезавай по този начин. Ти си млада, животът е пред теб.

– Как да ги оставя? – питаше Надя. – Те са толкова безпомощни и се нуждаят от мен. Освен това с работата си в болницата през нощта им давам утеха и така прославям Бога.

Те виждаха нейният устрем, себе раздаване и любов, за това само добавяха:

– Нека Бог да те благослови.

Ноцебо – примирено умиране от рак

неделя, ноември 7th, 2021

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Очакваният билет

четвъртък, април 29th, 2021

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Писма на надеждата

понеделник, март 15th, 2021

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Физическото изцеление е недостатъчно

неделя, декември 27th, 2020

Дейвид Уинстън бе добър в професията си. Той работеше предимно в Африка, където организира няколко болници. В тях лекуваше всички болести и травми, за които можете да се сетите.

Много от неговите пациенти бяха излекувани и се спасиха от смъртта, благодарение на компетентните му грижи, …… но Дейвид задоволяваше само физическите нужди на хората.

И ако това бе цялата му дейност, то усилията му щяха да бъдат безполезни.

Уинстън бе мъдър човек.

Един ден си каза:

– На човека му е дадено веднъж да умре, а след това настава съд. За тези хора, които лекувам трябва да се предприеме и нещо друго.

Той доста мисли по въпроса, как точно трябва да постъпи. Помоли се на Бог за мъдрост и един ден в Дейвид разпореди:

– Всички мои пациенти трябва да посещават параклиса в болницата. Там ще слушат библейски урок и ще се запознават с Евангелието на Исус. За тези, които не могат да стават от леглата си, да се изпраща човек, който да споделя Благата вест с тях.

Така стотици и хиляди мъже и жени приемаха Исус за свой Господ и Спасител. В болницата научаваха за любовта и милостта Божия.

Можем да спомогнем за изцелението на тялото, но ако не се погрижим за духовните нужди на човека, начинанията ни ще бъдат напразни.