Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

В операционната бе напрегнато. Извършваше се спешна операция. От нея много зависеше.

Изведнъж изгаснаха всички лампи.

– Сега ли намериха да спрат тока, – възнегодува някой от екипа.

– Ще изтървем пациента …

– Спокойно колеги, – каза хирурга. – Не припадайте преждевременно!

– Болният … ще го изгубим, – изпъшка някой в тъмното.

– Не се притеснявайте, мозъкът му е у нас, той не може да отиде далеко! – добави съвсем спокойно хирургът.

Така става и с нас.

Който държи мозъците ни, чрез реклами, фалшиви новини, лъжливи обещания, … е сигурен, че няма да му избягаме.

Владееш ли мислите и желанията на хората, те са твои и можеш да правиш с тях каквото искаш.

Бог не натрапва любовта Си, нито жертвата на Сина Си, но желае всеки от нас да бъде спасен и свободен от греха.

Грижата за болните бе винаги основна задача на Милена. Тя участваше в група, която правеше опити да помогне на пациентите в интензивните отделения да спят по-спокойно.

Те наблюдаваха какъв е ефекта от сънотворните средства върху тестваните субекти. Променяха средата, в която бяха болните, като симулираха ярко или по-слабо осветление. Включваха аудио записи или устройства издаващи различни звуци, дори пробваха с говорещи медицински сестри.

С направените изводи Милена бе съгласна.

– Маската за сън и тапите за уши, подобряват почивката на болните, но все пак при пациентите в интензивното отделение, трудно се постига спокоен сън.

Някои от групата се питаха:

– В този размирен свят може ли да се намери време и място за почивка?

Милена бе убедена в едно и го сподели с колегите си:

– Мир имат тези, които се доверяват на Бог, независимо от обстоятелствата.

– Господ, друго не знаеш ли? – възрази Пламен.

– Само Той може да осигури мир и почивка за всеки днес.

– Да, да, религиозни мъдрости, – присмя се Румен.

– Можем да си почиваме с увереността в Неговата любов и сила, независимо какво се случва около нас, – твърдо заяви Милена.

Повечето от групата вдигнаха безразлично рамене, но имаше и такива, които се замислиха над думите ѝ.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Бе едва три часа, а утрото бе далече. Това време на нощта бе особено тягостно за всички, които работеха нощна смяна.

Притеснен пациент натискаше бутона за повикване. Това бе четвъртото му призоваване в рамките на един час.

Надя бе дребничка, но пъргава и отзивчива. Тя веднага откликваше на всяко оплакване.

Друг пациент крещеше и плаче:

– Няма ли кой да дойде при мен ….

И той иска да му се обърне внимание. Какво от това, че вън е още тъмно и много от хората в болницата спят?

Надя бе свикнала с капризите на някои от пациентите. Плача и виковете не я изненадваха.

За нея всичко започна преди пет години, когато заяви:

– Искам да работя нощна смяна.

Предупредиха я:

– Нощните смени не са по-леки от дневните …..

Надя бе непреклонна:

– ……. Не издържам на дневната лудница в болницата.

В началото, когато започна, сякаш всичко бе наред, но след това реалността здраво я шамароса. Едва тогава тя осъзна, че нощната работа е съпроводена с поемане на допълнителни задачи.

Често ѝ се налагаше да вдига и обръща пациенти, което бе пряко силите ѝ. Освен това тя трябваше да наблюдава състоянието на болните, за да уведоми лекарите, ако има спешен случай.

Надя все още продължава да се бори с получаване на адекватен сън.

Приятели и роднини от църквата непрекъснато се молят за нея.

Болните бяха доволни от нейните грижи, за това тя за нищо не искаше да напусне изтощителните нощни смени.

Когато някои виждайки слабичкото ѝ тяло и умората, която се четеше в очите ѝ, я увещаваха:

– Не се изтезавай по този начин. Ти си млада, животът е пред теб.

– Как да ги оставя? – питаше Надя. – Те са толкова безпомощни и се нуждаят от мен. Освен това с работата си в болницата през нощта им давам утеха и така прославям Бога.

Те виждаха нейният устрем, себе раздаване и любов, за това само добавяха:

– Нека Бог да те благослови.