Един инженер останал безработен за доста дълго време. Веднъж му хрумнала идея да открие клиника.
Отпред пред клиниката поставил следния надпис:
„Лекуваме всяка болест за 500 долара. Ще ви платим 1000 долара, ако не успеем да направим това“.
Един лекар решил, че това е добра възможност да спечели 1000 долара и отишъл в клиниката.
Щом влязъл се оплакал:
– Загубих чувството за вкус.
Инженерът казал:
– Сестра, моля ви, донесете ми лекарството от кутия 22 и сложете 3 капки в устата на пациента.
След изпълнение на процедурата, докторът се развикал:
– Това е бензин!
Инженерът се засмял и казал:
– Поздравявам ви, вашият вкус се върна. Платете ни 500 долара.
Докторът ядосан си тръгнал и се върнал след няколко дена, за да преметне инженера и да си върне парите. Щом влязъл в клиниката казал:
– Загубих си паметта. Нищо не мога да си спомня“.
Инженерът се обърнал към сестрата и ѝ казал:
– Донесете ми лекарството от 22 кутия и сложете 3 капки в устата на пациента.
Поглъщайки „чудноватото“ лекарство лекарят скочил:
– Но това е бензин!
– Браво, – казал инженерът, – вие си възвърнахте паметта. Дължите ни 500 долара.
Лекарят си тръгнал сърдит, но след една седмица пак дошъл, решен на всяка цена да си върне парите.
Когато влязъл той бързо казал:
– Зрението ми съвсем е отслабнало.
Инженерът съчувствено поклатил глава:
– Нямаме лекарство за това. Вземете тези 1000 долара – и инженерът му подал 500 долара.
Лекарят изкрещял:
– Но тук са само 500 долара ….
Инженерът се зарадвал:
– Невероятно! Зрението ви се е възстановило! Дължите ни 500 долара…..

По-голямо варварско отношение към граха светът не е видял.

Повече от 40 години в средата на юли в английското село Уитчем стрелят с грах.

Този фестивал бил измислен, за да е съберат пари за месната хазна.

С течение на времето, празникът се превърнал в събитие от световен мащаб.

В Уитчем идват хора от цял свят, за да стрелят с грахови зърна.

През 1930 г. в болницата на град Деделин, Колумбия, лекар вместо да използва антитоксин приложил препарат съдържащ микроби на дифтерита.

Последиците от тази грешка били ужасни. 19 деца починали, а 30 тежко заболели. Такива грешки могат да възникнат при небрежност и безотговорност.

Не по-малко отговорни пред Бога и човеците са служителите в църквата.

Проповядване заради пари, искане на многолюдно папство заради доход, женитба заради голяма зестра, дружба с богати и влиятелни хора, а пренебрегване на простите и бедните, подмазване с цел да се получи от някого нещо, високомерно държание с тези, които се нуждаят от помощ, всички тези и подобни постъпки навличат заслужено осъждение и лишават от правото всеки служител да се нарече  слуга на Исус Христос.

Такива постъпки могат да погубят много души.

Пастирът трябва да помни, че Божието слово е хляб и живот за душите. Дадена проповед ще насища дотолкова, доколкото е наситена с това Слово.

Пастирът не може духовно да храни останалите, ако самата му душа е гладна. Той може да помогне на другите само, когато е спокоен и е в добро духовно състояние.

Проповедта трябва да бъде проста и сериозна, увличаща слушателите, но и близка към реалния живот, освещаваща и обогатяваща ума, сгряваща и стопляща душата.

Ако пасторът се стреми да блесне със своята начетеност и знания, то той вдига вкусната храна високо и стадото му остава гладно.

Елена примираше от страх. Всичките тези идиотски размишления ѝ идваха много.

Какво толкова бе направила? Живееше си спокойно и не желаеше на никой зло. Тя наистина не знаеше с какво се занимаваше мъжа ѝ, но смяташе, че той честно си печели парите.

Симеонов пушеше мълчаливо и гледаше светлините на големия град. Елена не издържа и се разплака.

– Е, добре де, пошегувах се малко, – каза Симеонов и я прегърна като малко момиченце. – Успокойте се. Такъв съм си заядлив. Тези неща, които изговорих срещу убитият ви съпруг и обвиненията, които отправих към вас, все още нищо не означават.

– Как така? – обърса очите си Елена. – В какъв смисъл?

– В такъв смисъл, че не вярвам  на никого, – обясни Симеонов. – Това, което чухте са само хипотези, които проверявах, като следях реакциите ви.

– А на хората, с които работите и разследвате различни престъпление и на тях ли не вярвате?

– През живота си съм виждал какви ли не хора. Човек е сложно същество, което е способно на всичко, както на саможертва, така и на подлост.

– Чудовища в човешки облик се срещат на всякъде, – поклати глава Елена.

– Сред нас има прекалено много морални изроди, – продължи Симеонов разсъжденията си, – но не мога да приема това като даденост. Опитвам се да разбера, какво ръководи хората да извършат едно или друго деяние, но го осъзнавам само с разума си, не мога да вникна в чувствата им.

– Според мен , – каза Елена, – хората се ръководят от примитивни мотиви – жажда за власт, пари, ревност, завист, страст, желание за отмъщение ….. едва ли бих могла да изброя всичко.

– Не назовахте един от най-мощните мотиви – страхът, – добави Симеонов.

– Така е, – съгласи се Елена. – Страхът ражда изключително чудовищни престъпления…. Например, страхът от разобличение.

– Точно така, – потвърди Симеонов. – Струва ми се, че убиецът на мъжа ви е искал на всяка цена да премахне свидетелите или хората, които знаят нещо за него, което може да го вкара в затвора.

– Но мъжът ми винаги успяваше да се споразумее с хората. Вярвам, че ако е осъзнавал сериозността на информацията, с която е разполагал, нямаше да рискува живота си …

– Никога не казвайте „не“, – посъветва я Симеонов. – Не вярвайте на всеки. Така по-леко ще живеете.

– Според вас как бих могла да спя спокойно, когато стреляха вчера по нас? – разкрещя се Елена.

– Ами ако не сте били вие мишената, а сте попаднали между куршумите случайно?

– Не знам, – въздъхна Елена. – Но аз съм сама, а Виктор го няма вече……

Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..