Започнаха нов строеж. Тук преди нямаше нищо. Пустош. Вятърът гонеше сухите клони и листа. Всеки пожелал да се промъкне през това място оставаше част от дрехите си по драките, а ръцете и краката му се покриваха с кървящи драскотини.

Мястото бе разчистено и дойдоха работници, строителите на бъдещото съоръжение. Фургони не бяха докарали и хората спяха в палатки или на открито. Времето бе топло.

Ръководителят на строежа погледна новата група работници и им нареди:

– Започнете да копаете тук 10/3/2.

Мъжете веднага се заловиха за работа, само един от тях започна да мърмори под носа си:

– Винаги става така, Адам и Ева съгрешиха, а заради тях сега трябва да копая. Ако не бяха се провинили, сега щях да си почивам и нямаше да огъвам гръб.

Ръководителят на строежа го чу, дойде при работника и го покани в палатката си.

– Разполагай се тук удобно, – каза му той. – Гледай телевизия. Взимай си ябълки, ананаси и банани от масата и яж, колкото ти се иска. А тук в чинията има и печено, можеш да опиташ и от него.

Работникът изненадано погледна шефа си, но нищо не каза.

– Имам само една молба към теб, – началникът на обекта присви вежди и спокойно продължи, – всичко можеш да ползваш и вземаш, само не отваряй ето тази книга.

– Че за к’кво ми е? – повдигна учудено рамене работникът.

Останал сам мъжът се наслаждаваше на дадената му свобода, какво ли не гледа по телевизията, опита от всички плодове, дори от печеното си похапна, но върти, суче, очите му все в забранената книга.

– Е, не каза, да не я докосвам, – мъжът започна да се самоуспокоява, подтискайки желанието да отвори книгата. – Рече само да не я отварям.

Приближи до нея и боязливо прокара пръсти по грапавата корица.

– Погледни, какво толкова ще стане, – мъжът долови тихо гласче, – никой няма да те види!

Работникът започна да крачи из помещението, а това немирно гласче не спираше да го подканя. Накъдето и да тръгнеше из палатката мъжът спираше пред книгата и я докосваше.

– Че кой ще ме види! – каза си мъжът, – всички са навън и работят.

Работникът не се стърпя и отвори книгата.

В нея лежеше бележка, на която пишеше:

„Грешнико, иди да работиш!“

Работникът наведе глава. Излезе от палатката, взе една лопата и се упъти към копаещите, които бяха вече преполовили работата.

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.

Валеше. На Веска съвсем не ѝ беше весело. Животът, който живееше ѝ се струваше истински кошмар. Тя обичаше мъжа си, но свекърва ѝ …. пази, Боже. Възрастната жена не правеше нещо лошо, дори и гласът ѝ не се чуваше в къщи, но Веска искаше много повече от нея.

Младата жена крачеше умислена към църквата, бе решила да се срещне със свещеника и да сподели мъката си.
Тя прекрачи прага на храма и се насочи към изповедалнята. Свещеникът я видя и учтиво я покани:

– Кажете, слушам ви.

Веска наведе глава и започна:

– Аз живея със своята свекърва.

Настъпи тишина. Не получила никакъв отговор или поне намек за подкрепа Веска продължи:

– Тя никога не ми помага. Постоянно си гледа сериалите. Когато яде, не си чисти масата, а съдовете остава в мивката и не ги мие. По цял ден пие кафе със съседките и клюкарства.

– А как се казва вашата свекърва? – попита свещеникът.

– Здравка. Но защо ме питате за това? Какво значение има това?

Свещеникът леко се усмихна и прибави:

– Кажете на Здравка, че Господ и прощава греховете, нали вие ги изповядахте вместо нея…..

Веска ококори очи и озадачено погледна свещеника.

– Следващият път, ела те да поговорим за вашите грехове, – каза Божият служител.

Веска наведе още по-ниско глава и напусна църквата.

Тиха и спокойна нощ. Дежурният екип на Бърза помощ нямаше повиквания и кротко дремеше.

Изведнъж звънът на телефона наруши тишината. Една ръка вяло се протегна и взе слушалката:

– Бърза помощ ли е? – чу се разтревожен глас.

– Да – отговори дежурният лекар, който се опитваше да се пребори със съня.

– Една възрастна жена припадна, – след което обаждащият се продиктува адреса на пострадалата.

– Идваме веднага, – отзова се докторът и разбута екипа си, да се приготвят за действие.

Полусънени, хората мърмореха, но макар и мудно се обличаха, и приготвяха необходимото за потегляне.

Шофьорът на линейката се прозя и започна да се оплаква:

– Такъв хубав сън сънувах …. язък, загубих всичко, ….. да му се не види и бабата.

Вече ободрени медиците пристигнаха на мястото и влязоха. На кревата лежеше жена. Устата ѝ бе отворена.

Лекарят провери пулса ѝ, огледа очите ѝ и започна да пише:

„Смъртта е настъпила в 4 часа и 20 минути. Няма пулс. Зениците са неподвижни. Има трупни петна по тялото ……“

Преди да си тръгне лекарят подаде листа и каза на жените, които се суетяха наоколо:

– Вържете ѝ устата и към сутринта можете вече да я миете.

Доволни, че всичко приключи бързо, екипът се качи в линейката и се прибра в болницата.

Малко преди да предадат дежурството на следващата група, нощната смяна от Бърза помощ получи ново обаждане.

Звънеше същата жена, която ги бе повикала при припадналата баба, единственият им случай за тези нощ.

– Можем ли вече да развържем устата на бабата. Тя се събуди и иска да пие чай.

Димитър загуби жена си. Разболя се от мъка по нея. Боледуването му продължи дълго и го уволниха. Остана без средства за най-необходимото. Заради неизплатени сметки отнеха и дома му.

Въпреки всичко в него бе останала искрица живот, поддържана от вярата му в Христос. И той като Йов не изостави Бога, независимо от всичко, което бе преминало през главата му.

Един ден Димитър застана пред Бога и попита:

– Защо ми се случи всичко това?

Отговор нямаше, но Димитър не изгуби надежда, че един ден ще разбере и това.

Нещо го теглеше навън. Изпита желание да излезе и да се поразходи.

На една от улиците видя работници, които зидаха нова къща. Един от тях с чук счупи една тухла почти на две, а със следващия удар отдели едно по-малко парче от нея.

– Защо я чупиш? – попита Димитър.

– Виждаш ли най-отгоре един малък отвор? – показа работника цепнатината отворила се в стената.

Едва сега Димитър забеляза дупката, която работникът искаше да запълни и само му кимна с глава.

– Опитвам се да придам на парчето тухла определена форма, за да прилепне точно на мястото, – обясни работникът.

Когато Димитър отмина строежа, очите му се напълниха със сълзи.

Сякаш Бог му бе проговорил, отговаряйки на въпроса му:

– Аз те очуквам и оформям чрез изпитанията, през които преминаваш, за да паснеш точно на място в тялото Господне.